— Да бе… „Луиза Кларк прави страхотни препечени филийки и много я бива да налива чай.“
— Благодаря ти за доверието, татко.
— Нищо не съм казал.
Знаех истинската причина за безпокойството на баща ми. Вкъщи разчитаха на моята заплата. Трина работеше за жълти стотинки в цветарския магазин. Мама не можеше да работи, защото трябваше да се грижи за дядо, а неговата пенсия бе мизерна. Татко живееше в постоянно напрежение за своята работа в мебелния завод. Шефът му от месеци намекваше за възможни съкращения. У дома се подхвърляха приказки за дългове и превишаване на кредита. Преди две години колата на татко бе помляна от шофьор без застраховка и това срути и бездруго разклатените финанси на родителите ми. Скромната ми надница едва успяваше да закрепи положението и да покрие домакинските разходи.
— Да не се окайваме предварително. Утре Лу може да иде в Бюрото по труда и да види какво предлагат. Засега имаме с какво да караме. — Говореха тъй, сякаш мен ме нямаше. — Освен това е умница. Умница си ни, нали, миличка? Може да изкара курс по машинопис. Да започне работа в някой офис.
Седях, без да продумам, докато родителите ми обсъждаха какви други възможности имам със скромното си образование. Работа във фабрика, шивачка, продавачка на сандвичи. За първи път този следобед ми се доплака. Томас ме изгледа с големите си кръгли очи и безмълвно ми подаде половин лепкава бисквита.
— Благодаря ти, Томо — промърморих аз и я изядох.
Той беше на пистата, точно както очаквах. От понеделник до четвъртък, с точността на гарово разписание, Патрик тренираше в гимнастическия салон или тичаше по ярко осветената писта. Слязох по стълбите и се сгуших в якето, понеже ми стана студено. Поех бавно по пистата и когато приближих достатъчно, му махнах с ръка.
— Потичай с мен — предложи запъхтяно, щом дойде по-близо. Дъхът му излизаше на прозрачни облачета. — Имам още четири обиколки.
Поколебах се за миг и затичах редом с него. Това беше единственият начин да проведем разговор. Бях с розовите си маратонки с тюркоазени връзки, единствените обувки, с които можех да тичам.
Прекарах деня у дома, опитвайки се да бъда полезна. Още след първия час усетих, че започвам да лазя по нервите на майка си. Мама и дядо си имаха установен ритъм и само им се пречках. Татко спеше, понеже тоя месец работеше нощна смяна, и не биваше да го безпокоим. Разтребих стаята си, седнах и погледах телевизия с намалена сила на звука, а когато от време на време си спомнях защо съм вкъщи, за миг усещах остра болка в гърдите.
— Не те очаквах.
— Омръзна ми да седя вкъщи. Помислих си, че можем да идем някъде.
Той ми хвърли кос поглед. Лицето му блестеше от пот.
— Гледай по-скоро да си намериш работа, рожбо.
— Не са минали и двайсет и четири часа, откакто изгубих моята. Нямам ли право поне малко да се разкисна?
— Не го вземай толкова навътре. И бездруго нямаше да работиш на това място вечно. Нали искаш да вървиш напред и нагоре. — Преди две години Патрик бе обявен за най-добрия млад предприемач на годината в Стортфолд и още не бе дошъл на себе си от признанието. Оттогава се беше сдобил с бизнес партньор — Джинджър Пийт, и двамата работеха като персонални фитнес инструктори — покриваха район от шейсет километра и имаха два регистрирани вана с логото на фирмата. В офиса им беше окачено бяло табло, където Патрик записваше очаквания оборот с дебели черни маркери, като постоянно преправяше цифрите, докато не го удовлетворят. Аз обаче изобщо не бях сигурна дали имат реално покритие. — Едно уволнение може да промени живота на човек, Лу. — Той хвърли поглед към часовника си, за да види за колко време е направил обиколката. — Какво искаш да правиш? Можеш да изкараш някой курс. Сигурен съм, че има помощи за хора като теб.
— Хора като мен?
— Хора, които търсят нови възможности. Ти с какво искаш да се занимаваш? Може да станеш козметичка. Доста си хубавичка. — Смушка ме с лакът, докато тичахме, сякаш трябваше да съм му благодарна за комплимента.
— Знаеш я моята козметика. Сапун, вода, нищо специално.
Патрик, изглежда, започваше да се отегчава.
Аз изоставах. Мразех да тичам. Мразех и Патрик, задето не забавя темпото.
— Какво ще кажеш за… продавачка? Секретарка? Брокер на недвижими имоти? Не знам… все трябва да има нещо, което би могла да правиш.
Но нямаше. Харесвах работата си в кафенето. Харесваше ми да знам всичко за „Кифличката“ и да слушам за живота на хората, които идваха в заведението. Там се чувствах добре.