Вчера в изкопа се откри скална порода — основите на сградата или на сградите, които разкопавахме, се врязваха в скала.
— Те много отдавна са напуснали тези места — каза Марта. — И ако преровим пустинята, ще намерим и други постройки. Или следи от тях.
— Трябваше по-добре да проверим планините отвъд блатото — казвам аз. — Тук абсолютно нищо няма да намерим. Повярвайте ми.
— А мачтата — казва Джераси.
— И пирамидата — добави Марта.
Мачтата бяхме забелязали още при първото обикаляне с кораба. Но поредната буря я отнесе още преди да се доберем дотук. Беше я заровила някъде в недрата на пустинята. А пирамидката успяхме да изровим. Ако не беше тя, нямаше вече трета седмица поред да се трепем в изкопа. Пирамидката беше пред очите ни, гладка, сляла се със скалата и дори сякаш издялана от скалата. Именно нея искахме да вземем. Другите находки са каменен ситнеж и ръбци по скалата. Нито надписи, нито метал…
— В планините отвъд блатото е било невъзможно да се живее. Дори в добрите времена не е имало вода. Изобщо това е едно от малкото места…
Джераси отново е прав. Дълбоките блата, по които плават гъсталаци от дървета, оплели коренища; планините, сякаш нарочно създадени такива, че ла не можеше да се доближиш до тях. И океанът — безкрайният океан, над него само бури, а в него съвсем прости организми… Животът е напуснал тези места, може би е бил унищожен — и ето сега отново малко по малко започва от най-примитивното.
Слизаме в изкопа.
До мен е Долински.
— Време е да се връщаме у дома — казва той, почиствайки единия ъгъл на квадратната основа на скалата. — На теб домъчня ли ти?
— То се знае — отвръщам аз.
— Аз пък не знам… На кого ли сме нужни сега. Кой ни чака там?
— Много добре ти беше известно къде отиваш — отвръщам му аз.
В пукнатината нещо лъщи.
— Да, известно ми беше и сега знам. Когато излитахме, бяхме герои. А има ли нещо по-тъжно от образа на забравения герой. Върви той по улицата и видът му сякаш ти казва: „Не си ли спомняте случайно за мен?“ Извинявайте, не си спомняме.
— На мен ми е по-леко — казвам аз. — Никога не съм бил герой.
— Ти не можеш да си представиш колко се е променил светът, в който ще се върнем след двеста години. Ако изобщо светът още съществува…
— Погледни, според мен това е метал — казвам аз.
Беше ми омръзнало бърборенето на Долински. Той се бе разкиснал. Пък и всички ние се бяхме разкиснали, през тези години живеехме единствено с целта на пътешествието — планетната система, която никой преди нас не беше виждал, звездните течения, метеоритите потоци, тайната на велико откритие. И всичко това се е материализирало в милиони символи, сухи цифри и е останало скрито в глъбините на корабния Мозък, в гънките му, на лабораторните маси… Последната година ние се щурахме по системата — кацахме на астериоди и мъртви планети, забавяхме и ускорявахме скоростта, защото разбирахме, че наближава време да се връщаме, че елхата е вече украсена с играчки, празникът е в разгара си и скоро ще отмине. Само че празникът, както обикновено става, излезе къде по-скромен от очакванията ни. Бяхме постигнали целта, бяхме изпълнили всичко, което трябваше да изпълним, но за съжаление нищо повече. Мозъкът на кораба се пълнеше с информация, но мечтите, с които живяхме през дългите години на пътешествието, не се сбъднаха.
На последната планета долетяхме, когато ни оставаше в резерв един месец. След месец трябваше да стартираме към Земята. В противен случай нямаше да можем да се върнем. Бяхме осемнадесет души, когато излетяхме от Земята. А останахме дванадесет. И едва на последната планета, малко пригодна за човека (другите бяха изобщо непригодни), открихме следи от дейност на разумни същества. И използвайки затишието между прашните бури, ние със зъби и нокти се вкопчвахме за скалите, ровехме пясъка и праха, искахме да узнаем всичко, което може да се узнае за този съзнателен живот. След два дена излитаме. И завръщането ще трае почти пет години, пет години, за да се върнем обратно.
Държах на дланта си тежко топче, голямо колкото лешник. По него не се забелязваше окисляване. То беше осезаемо, както пясъкът, скалите и облакът, надвиснал над нас.
— Джераси — извиках аз. — Топче.
— Какво? — Подемащият се вятър грабваше и отнасяше встрани думите. — Какво топче?
Облак прах се изсипа върху нас отгоре.
— Ще изчакаме ли? — запита Марта и взе топчето. — Тежко е…
— Тръгвайте към всъдехода — чу се по радиостанцията гласът на капитана. — Започва голяма буря.
— Не е ли по-добре да я изчакаме да мине тук? — запита Долински. — Току-що намерихме едно топче. Метално.