— Не, веднага към всъдехода! Голяма буря иде.
— Почакай — каза Джераси. — Ако бурята наистина ще бъде голяма, тогава най-добре ще е да вземем и пирамидата, иначе така ще я засипе, че утре няма да можем да я изровим. И ще се наложи да излетим с празни ръце.
— Ако не можем да я изровим, ще я оставим тук — каза капитанът. — Заснели сме я, взели сме й размерите… Иначе вие самите ще бъдете затрупани. Тогава върви че ви изравяй…
Долински се засмя.
— Затова ние ще се държим за находката. Няма да ни отнесе.
Нов облак прах се изсипа отгоре ни. Прахът бавно улягаше, виейки се около нас като облак от нахални мушици.
Джераси каза:
— Ще се залавяме ли с пирамидката? Отвърнахме, че сме съгласни.
— Долински, бързо докарай тук всъдехода. Там всичко е готово.
Там наистина всичко беше готово. Всъдеходът беше снабден с подемник.
— Заповядвам незабавно да се върнете на кораба — обади се капитанът.
— А геолозите къде са? — запита Джераси.
— Вече се връщат.
— Но не бива да оставим тук тази пирамида.
— Утре пак ще дойдете.
— Бурята обикновено продължава два-три дена.
Едновременно с тези думи Джераси метна върху пирамидата примката на стоманеното въже. Аз взех резачката, за да срежа с лъч основата на пирамидката. Резачката забръмча, камъкът се нажежи, затрещя, борейки се с лъча, съпротивявайки му се.
Не бях виждал досега такъв тъмен облак. Той надвисна точно над нас и наоколо притьмня, прахът налиташе на облаци, вятърът ни блъскаше, силеше се да ни измъкне нагоре, да ни завърти във вихрушката.
Отблъснах Марта, която се готвеше да ми помага, извиках й да се скрие във всъдехода. Мъчех се с крайчеца на окото си да видя дали ще ме послуша. Вятърът налетя отзад, за малко не ме събори, резачката подскочи в ръката ми и направи алена драскотина по едната страна на пирамидката.
— Дръж се! — извика Джераси. — Малко остана!
Пирамидката не помръдваше. Дали Марта успя да се скрие във всъдехода? Горе над изкопа скоростта на вятъра е неимоверна. Стоманеното въже е силно обтегнато. Капитанът крещи сърдито нещо по радиостанцията.
Дали пък да не зарежем тая работа?
Джераси стоеше до мен, притиснал гръб до стената на изкопа. Очите му изразяваха отчаяна решителност.
— Дай резачката!
— Аз сам!
Неочаквано пирамидката изскърца като отсечено дърво, когато се отделя от дънера, и като махало се изтръгна във въздуха. И това махало стремително се понесе към противоположната страна на изкопа, помете пластмасовите табла и полетя към нас, за да ни направи на пихтия. Едва успяхме да отскочим. Пирамидката се заби в стената, вдигна се облак прах и аз изгубих от погледа си Джераси — обземе първобитен инстинкт за самосъхранение. На всяка цена трябваше да се измъкна от този капан, от ямата, в която беснееше, мяташе се махалото, като помиташе всичко и се мъчеше да се отскубне от обятията на стоманеното въже.
Вятърът ме грабна и ме понесе по пясъка като изсъхнал лист, мъчех се да се вкопча в пясъка, но той се сипеше между пръстите ми, мина ми мисълта, че по нещо приличам на кораб, понесен към скалите, а котвата му само стърже по дъното и не може да се забие в него. Изплаших се да не изгубя съзнание от блъскането и от ударите, знаех, че тогава ще стана още по-беззащитен, тогава ще ме замъкне чак до блатата и никой никога не ще ме намери.
Спаси ме отломък от скала, който стърчеше от пясъка. Вятърът ме вдигна от земята, сякаш се канеше да ме отнесе в облаците, и точно тогава на пътя му се изпречи тази скала, подложи му острия си ръб и на края аз загубих съзнание.
Изглежда, бързо съм дошъл на себе си. Беше тъмно и тихо. Затрупалият ме пясък притискаше гърдите ми, беше сковал краката ми, стана ми страшно. Аз бях жив погребан.
„Сега спокойно — казах си. — Само спокойно.“
— Спартак — изрекох на глас. — Спартак.
Радиостанцията мълчеше. Беше се счупила.
„Все пак имал съм късмет“ — рекох си. Би могла да се разбие маската и тогава щях да се задуша. Я да се опитам да помръдна пръстите. Успях да го направя. Измина минута, две, цяла вечност и аз се убедих, че мога да движа дясната си ръка. След още една вечност напипах с нея ръба на скалата.
И когато разбрах, че въпреки всичко ще се измъкна на повърхността, когато си отиде, изчезна паниката на първите мигове, появи се всичко останало.
Първо, болката. Бурята здравата ме беше изпоблъскала и на всичко отгоре така ме беше ударила в скалата, че не само не можех да докосна с ръка хълбока си, но усещах болка и при дишане. Сигурно имах счупено ребро. Или дори две.
Второ, въздухът. Погледнах аерометъра. Оставаше ми въздух за два часа. Значи, от започването на бурята бяха изминали три часа. И защо ли не взех от всъдехода резервна бутилка? Там има към шестнадесет. И всяка е за шест часа. Задължени сме да носим със себе си най-малко две. Но една бутилка повече пречи да се работи в изкопа и ние ги оставяме във всъдехода.