Трето, на какво ли разстояние от кораба съм?
Четвърто, дали бурята е стихнала?
Пето, дали другите са стигнали до кораба? И ако са стигнали, дали са се сетили в каква посока ме е отнесъл вятърът, къде да ме търсят?
Ръката ми излезе на въздух. Измъквах се като къртица от дупката си, но вятърът се мъчеше да ме вкара обратно в дупката (отговорът на четвъртия въпрос е отрицателен). Сгуших се под скалата и си поех дъх. Тя беше единственото сигурно място в този ад. Корабът не се виждаше. Дори и да беше съвсем наблизо, от праха не се виждаше и на пет метра. Вятърът не бе толкова яростен, както в началото на бурята. А може би се лъжеш. Чаках следващия порив на вятъра да разсее праха, да го притисне към земята. Тогава ще се огледам наоколо. Много ми се искаше вятърът наистина да притисне праха и тогава аз ще видя „Спартак“.
Но накъде да гледам? Накъде да тръгна? Вероятно в такава посока, че скалата да остане зад гърба ми. Нали тъкмо тя беше спряла моя хаотичен полет.
Не изчаках прахът да улегне. Тръгнах срещу бурята. Оставаше ми въздух за четиридесет и четири минути (минута повече или по-малко).
После остана за тридесет минути. А след това паднах, вятърът ме върна назад и аз загубих още пет минути. После останаха петнадесет минути. След това вече престанах да гледам показателя.
Неочакваната „почивка“ се случи точно когато според моите пресмятания не оставаше повече въздух. Мъкнех се през бавно улягащия се прах и се мъчех да не обръщам внимание на болката в хълбока, защото това нямаше вече почти никакво значение. Гледах да дишам равномерно, но дишането ми пресекваше и все ми се струваше, че въздухът вече е свършил.
Той свърши, когато през улягащия прах далече, на края на света, видях кораба. Затичах към него. И въздухът свърши. Задушавах се, свалих маската, макар че това не можеше да ме спаси. Горещият прах и амонякът опариха дробовете ми.
Локаторът ме видял няколко минути преди да се случи това.
Дойдох в съзнание в лечебницата, малка бяла стая с две легла, в която всеки един от нас е бил неведнъж през тези години. Лекувахме рани, простудни заболявания или лежахме под карантина. Дойдох в съзнание в лечебницата и веднага разбрах, че корабът се подготвя за излитане.
— Браво — каза ми доктор Грог. — Браво. Ти отлично се справи с всичко.
— Излитаме ли вече?
— Да — отговори докторът. — Ти ще трябва да легнеш в амортисьора. Сега за твоите кости е противопоказано натоварване. Имаш три счупени ребра и плеврата е скъсана.
— Как са другите? — запитах аз. — Как е Марта? Джераси? Долински?
— Марта е добре. Тя успя да се прибере във всъдехода. Послушала те е.
— Искаш да кажеш…
— Джераси загина. Намерихме го след бурята. И представяш ли си, на тридесет крачки от разкопките. Вятърът го е блъснал във всъдехода и маската му се счупила. Мислехме, че и ти си загинал.
Не попитах нищо повече. Лекарят отиде да ми подготви амортисьора. А аз лежах и си припомнях отново по секунди всичко, което вършех там, при разкопките, и си мислех: ето в този момент аз все още можех да спася Джераси… А и в този момент също… Трябваше тогава да кажа: по дяволите пирамидката, капитанът каза да се връщаме, хайде да се връщаме…
На третия ден след отлитането „Спартак“ летеше с крайцерска скорост и пое курс към Земята. Натоварването се намали и аз, освободен от амортиьсора, докуцуках до каюткомпанията.
— Взех твоя ред за спане — каза Долински. — Лекарят твърди, че за тебе е по-добре близо месец да бодърствуваш.
— Знам — отвърнах аз.
— Не възразяваш ли?
— Какво има да възразявам? Ще се видим след една година.
— Колко ви виках да оставите тази пирамидка и да тичате към всъдехода — каза Долински.
— Не се чуваше. Впрочем това нямаше никакво значение. Мислехме, че ще успеем.
— Дадох топчето за анализ.
— Какво топче?
— Ами че ти го намери и ми го даде, когато тръгнах към всъдехода.
— А-а… Съвсем забравих. А пирамидката къде е?
— В помещението за товари. Само че се пропука. С нея се занимават Марта и Рано.
— Значи, аз съм на вахта с капитана?
— Да, с капитана, с Марта и с Грот. Малко останахме.
— Последна вахта.
— Да, последна година за всеки от нас.
Влезе Грот. Докторът държеше в ръцете си листче.,
— Излиза нещо съвсем безсмислено — каза той. — Топчето е съвсем младо. Добър ден, Долински. Та, значи, топчето е съвсем младо. Едва двадесетгодишно.