— Не може да бъде — отвърна Долински. — Та ние толкова дни прекарахме в изкопа! Той е древен като света. Топчето — също.
Капитанът стоеше на вратата на каюткомпанията и слушаше нашия разговор.
— А може би си сбъркал, Грот? — запита той.
— Сега би трябвало аз да се обидя — каза докторът. — Ние заедно с Мозъка четири пъти повторихме анализа. Отначало и аз не повярвах.
— Може Джераси да го е изтървал? — обърна се с този въпрос към мен капитанът.
— Долински видя, че аз го изтъргах от скалната маса.
— В такъв случай остава още един вариант.
— Но малко вероятен.
— Защо?
— Не би могло всичко напълно да се разруши за двадесет години.
— На тази планета това е възможно. Я си спомни как те влачи бурята. Пък и отровните пари в атмосферата.
— Значи, вие мислите, че някой ни е изпреварил?
— Да, точно така.
Капитанът излезе прав. На другия ден, след като сря-за пирамидката, Марта намери в нея капсула. Когато я сложи на масата в лабораторията и ние се струпахме зад нея, Грот каза:
— Жалко, че сме закъснели. Само с двадесет години. Колко поколения на Земята са мечтали да установят контакт. А ние закъсняхме.
— Това е наивно, Грот — каза капитанът. — Контакт е установен. Ето го тук пред нас. Въпреки всичко ние се срещнахме с тях.
— Зависи от това, какво има в този цилиндър.
— Надявам се, че не е пълен с вируси? — каза Долински.
— Ще го отворим в камера. С манипулатори.
— А може би да изчакаме да стигнем на Земята?
— Да търпим пет години? Не, невъзможно — каза Рано.
Всички добре разбирахме, че любопитството ни ще надделее, няма да изчакаме да стигнем на Земята. Още сега ще отворим капсулата.
— Въпреки всичко Джераси не загина напразно — тихо каза Марта така, че само аз да я чуя.
Кимнах, хванах ръката й. Пръстите й бяха студени… Пипалата на манипулатора оставиха върху масата двете половинки на цилиндъра и измъкнаха навито на рулце листче. Листчето само веднага се разви. Всички добре виждахме през стъклото какво е написано там.
„Галактичен кораб «Сатурн». Сигнали 36/14.
Излитане от Земята — 12 март 2167 г.
Кацане на планетата — 6 май 2167 г…“
По-нататък следваше текст, но никой от нас не го прочете. Просто не успявахме да прочетем текста. Отново и отново препрочитахме първите редове: „Излитане от Земята — 12 март 2167 г.“ — преди двадесет години, „Кацане на планетата — 6 май 2167 г.“ — също преди двадесет години.
— Излитане от Земята… Кацане… В една и съща година.
И всеки от нас, колкото и здрави нерви да имаше, колкото разсъдлив и разумен да беше, в този момент преживя своята неповторима трагедия. Трагедия, че работата, на която е посветил живота си, е ненужна, че направената жертва е безсмислена, никому не ще потрябва.
Преди сто години според земното изчисление нашият кораб замина в бездънния космос. Преди сто години ние напуснахме Земята, знаейки, че никога не ще видим никого от нашите приятели и близки. Доброволно заминавахме на такова заточение, по-дълго от което досега не е имало на Земята. Знаехме, че Земята отлично ще мине и без нас, но знаехме също, че нашите жертви са необходими, защото все някой щеше да използва знанията и умението да се иде в бездънния космос, към светове, които могат да бъдат достигнати само благодарение на нашата жертва. Космичният вихър ни отклони от курса, години наред ние се стремяхме към целта, загубвайки собствените си години, и брояхме десетилетията, изминали на Земята.
— Значи, те са се научили да скачат през пространството — каза на края капитанът.
Направи ми впечатление, че каза „те“, а не „ние“, макар винаги, когато споменавахме за Земята, да употребявахме думата „ние“.
— Това е добре — каза капитанът. — Дори отлично. И те са били тук преди нас.
Той не се доизказа. Всеки в себе си доизрече останалото. Те са били тук преди нас. И отлично са се справили и без нас. И след четири и половина наши години, а след сто земни, ще се приземим на космодрума (ако не загинем из пътя) и изуменият диспечер ще каже на своя колега: „Я виж, откъде се взе този роботозавър? Дори не знае как да се приземи. Ще опропасти всичките ни оранжерии около Земята, ще счупи огледалото на обсерваторията! Нареди на някого да подхване това корито и да го закара по-далеч, на бунището към Плутон…“
Разотидохме се по каютите си и никой не излезе за вечеря. Привечер при мен се отби лекарят. Изглеждаше много изморен.
— Просто не знам как ще се доберем сега до Земята — каза той. — Нямаме вече стимул.
— Ще се доберем — отвърнах му аз. — Все някак ще се доберем. Трудно ще бъде.
— Моля всички членове на екипажа за внимание! — чу се по вътрешната радиовръзка. — Моля всички членове на екипажа за внимание!