Донъвън измъкна от задния си джоб парче пожълтял пергамент — останка от неуспялата Първа експедиция — и като го плесна силно на масата, взе да го оправя с длан. Скръстил ръце на гърди, Пауъл гледаше отстрани. Донъвън посочи нервно с молива:
— Това червено кръстче е селеновото езеро.
— Кое точно? — прекъсна го Пауъл. — Те са три. Нали Макдугал ги нанесе, преди да отлети.
— Естествено, изпратих Спиди до най-близкото. На седемнайсет мили оттук. Но това няма значение в случая. — Гласът му звучеше нервно. — Ето с тези точки съм отбелязал движението на Спиди.
За първи път външното спокойствие на Пауъл бе нарушено и той се хвърли към картата:
— Сериозно ли говориш? Това е невъзможно.
— Но е факт — избоботи Донъвън.
Точките, маркиращи местоположението на робота, образуваха неравна окръжност около червеното кръстче — селеновото езеро. Пауъл попипа мустаците си — сигурен признак, че е разтревожен.
Донъвън добави:
— Следих го два часа и за това време той обиколи четири пъти това проклето езеро. Имам чувството, че ще го обикаля безкрай. Даваш ли си сметка в какво положение сме?
Пауъл вдигна очи към него, но не каза нищо. Да, разбира се, той си даваше сметка в какво положение са изпаднали. Всичко беше просто като силогизъм. От силата на чудовищното меркурианско слънце ги предпазваха само батериите от фотоелементи, а фотоелементите бяха почти напълно унищожени. Можеше да ги спаси само селенът. А селен можеше да достави само Спиди. Не се ли върне Спиди, няма да има и селен. Няма ли селен, няма и фотоелементи. Няма ли фотоелементи… дааа, да се опечеш бавно, като бройлер, едва ли е най-приятната смърт.
Донъвън се почеса нервно по червенокосата глава и избухна:
— Ще станем посмешище на цялата Слънчева система. Как можа всичко да тръгне толкова наопаки още от самото начало? „Знаменитата двойка Пауъл и Донъвън отива на Меркурий, за да проучи възможно ли е мините на слънчевата страна да се разработят с най-модерна техника и роботи.“ И какво? Провалихме всичко още първия ден. А работата е толкова елементарна. Никога няма да го преживеем.
— Не се безпокой за това — отвърна спокойно Пауъл. — Ако не вземем някакви бързи мерки, няма какво да преживяваме — просто няма да оживеем.
— Не говори глупости, Грег! Ако на теб ти е смешно, на мен не ми е. Това беше престъпление — да ни изпратят тук с един-единствен робот! А и твоята гениална идея — да се оправим сами с фотоелементите.
— Това вече не е честно. Знаеш много добре, че взехме заедно това решение. Трябваше ни само един килограм селен, диелектродното устройство на Стилхед и три часа време. А на слънчевата страна има цели езера чист селен. Спектрорефлекторът на Макдугал само за пет минути засече три. Каква идиотщина! Не можеше да изчакаме следващото доближаване.
— Кажи какво да правим сега! Пауъл, ти си измислил нещо. Сигурен съм, иначе не би стоял така спокоен. Хайде, не се прави на герой! Казвай!
— Сами не можем да тръгнем по следите на Спиди, Майк — поне откъм слънчевата страна. Дори новите скафандри няма да издържат повече от двайсет минути на това слънце. Но знаеш старата пословица: „Тръгнал робот да търси робот“. Слушай, Майк, положението може би не е толкова лошо. Имаме шест робота долу. Можем да ги използуваме, ако са в изправност. Ако!
В очите на Донъвън проблесна надежда.
— Шест робота от Първата експедиция? Сигурен ли си? Но може би това са само полуавтомати. За роботиката десет години не са малко време.
— Чиста проба роботи. Въртях се при тях цял ден, та зная. С позитронен мозък са — доста примитивен, разбира се. — Той прибра картата в джоба. — Да слезем долу!
Шестте робота се намираха на най-долния етаж на станцията, заобиколени от покрити с прах сандъци с неизвестно съдържание. Те бяха огромни — дори както бяха поставени в седнало положение на пода, главите им стърчаха над човешки бой.
Донъвън подсвирна:
— Ама че размери! Гръдната им обиколка е не по-малко от десет стъпки.
— Защото са снабдени със стария механизъм на Макгъфи. Аз вече ги попрегледах отвътре — не си виждал по-допотопна работа.
— Но не си ги включвал, нали?
— Не съм. И нямаше смисъл. Едва ли е възможно да са се повредили. Дори диафрагмите им са в приличен вид. Те са говорещи, нали знаеш.
Докато говореше, той развинти металния щит от гърдите на най-близкия робот и сложи вътре топчицата, която съдържаше искрицата атомна енергия и която трябваше да даде живот на робота. Срещна известна трудност да намести правилно топчицата, но накрая успя, след което завинти старателно щита. После се зае с останалите.