Донъвън каза с безпокойство:
— Но те не се движат.
— Не са получили команда — отвърна кратко Пауъл. Той се върна към първия робот и го удари по гърдите: — Ей, ти! Чуваш ли ме?
Гигантът наведе бавно, глава и очите му се спряха на Пауъл. После се разнесе хриптящ, скърцащ глас, подобен на звук от допотопен грамофон:
— Да, господарю.
Пауъл се усмихна невесело.
— Чуваш ли? Това е един от първите говорещи роботи, а когато ги създаваха, някои се готвеха да забранят употребата им на Земята. Конструкторите се мъчеха да предотвратят това и заложиха в тези машини здрав, траен робски инстинкт.
— Но това не помогна — отбеляза Донъвън.
— Не, но конструкторите поне се опитаха да направят нещо.
Той се обърна отново към робота:
— Стани!
Роботът се заизправя лека-полека, а Донъвън проточи врат и пак подсвирна. Пауъл каза:
— Можеш ли да излезеш на повърхността? На слънце.
Мозъкът на робота заработи бавно. После дойде отговорът:
— Да, господарю.
— Браво. А знаеш ли какво е това миля?
Отново бавно мислене и после отговорът:
— Да, господарю.
— Тогава ще те изведем на повърхността и ще ти дадем посоката. Ще изминеш около седемнайсет мили и там някъде ще срещнеш друг робот, само че по-малък от теб. Разбра ли ме?
— Да, господарю.
— Когато намериш робота, ще му наредиш да се върне. Ако не иска, ще го докараш насила.
Донъвън дръпна Пауъл за ръкава:
— Защо не го пратим направо за селен?
— Защото ми е нужен Спиди. Искам да разбера какво му е станало. — Обръщайки се към робота, той му заповяда: — Върви след мея!
Роботът не се помръдна, но гласът му прогърмя:
— Извинете, господарю, но не мога. Първо трябва да ме яхнете. — И тромавите му ръце се доближиха, дебелите пръсти се сключиха със звън.
Пауъл се опули, после подръпна мустак.
— А!
Донъвън също се ококори.
— Ще трябва да го яхаме ли? Като кон?
— Така изглежда. Въпреки че не ми е ясно защо. Не виждам… О, да, разбира се. Както ти казах, в онези дни са гледали да покажат, че роботите не са опасни. Очевидно конструкторите тъкмо с тази цел са ги правили така, че да не могат да се движат сами, а само с ездач на раменете. Какво да правим сега?
— И аз точно това мисля — каза Донъвън. — Ние, все едно, не можем да излезем на повърхността — нито с робот, нито без робот. О, господи! — И той щракна два пъти с пръсти, явно възбуден. — Я ми дай картата. Затова ли я проучвах цели два часа! Това е минен обект. Защо да не използуваме галериите?
Мината беше отбелязана на картата с кръгче, от което като паяжина се разпростираха черни пунктирани линии — галериите?
Донъвън се вгледа в легендата в долния край на картата.
— Виж — каза той, — тези малки черни точки са изводите на повърхността. Един от тях е горе-долу на три мили от селеновото езеро. Ето тук и номера на галерията… Можеха да го напишат и по-ясно… Тринайсет „а“. Дано само роботите да знаят пътя…
Пауъл мигом зададе въпроса и получи в отговор мудното:
— Да, господарю.
— Давай скафандрите — извика радостно Пауъл.
Те обличаха за пръв път скафандрите — а при пристигането си вчера изобщо нямаха подобни намерения за този ден. Сега те задвижиха бавно ръце и крака, за да попривикнат с необичайното облекло.
Скафандрите бяха много по-обемисти и по-грозни от обикновените костюми за космически полети, но значително по-леки, тъй като в тях нямаше нито късче метал. Направени от топлоустойчива синтетична материя, прослоени със специално обработен корк, снабдени с уред за отнемане на цялата влага от въздуха, тези скафандри можеха да издържат двадесет минути на нетърпимо палещото меркурианско слънце. Дори още пет-десет минути, без да има непосредствена смъртна опасност за човека.
Роботът все още държеше ръцете си като стреме и не прояви ни най-малка изненада при вида на гротескната фигура, в каквато се превърна Пауъл.
Радиото разнесе хрипливо гласа на Пауъл:
— Готов ли си да ни изведеш на изход тринайсет „а“?
— Да, господарю.
„И това е добре — помисли си Майкъл. — Вярно, че нямат дистанционно управление, но поне могат да приемат команди по радиото.“
— Възседни някой от другите, Майк — каза той на Донъвън.
Пауъл стъпи да импровизираното стреме и се метна върху робота. Седеше се удобно: плещите, очевидно оформени за целта, бяха неиздадени, от двете страни имаше дълбеи за бедрата, а на главата — две доста дълги уши, чието предназначение им стана ясно едва сега. Пауъл хвана ушите и завъртя главата на робота. „Жребецът“ се обърна тромаво.
— Води ни, Макдъф! — каза той, но никак не му беше до шега.