Пауъл не разбра добре какво говореше в този момент роботът, но му се дочу нещо като: „Не реди любовни думи немски…“
Пауъл се обърна към Донъвън.
— При скалата, Майк! Щом го извадихме от този коловоз, сега ще поема заповеди. Става ми горещо.
Те се задрусаха към сянката върху гърбовете на бавните жребци и едва когато влязоха в нея и почувстваха около себе си приятния хлад, Донъвън се обърна.
— Грег!!!
Пауъл погледна назад и едва не изрева. Бавно, много бавно, Спиди се отдалечаваше; връщаше се към своя коловоз и постепенно набираше скорост. През далекогледа той изглеждаше много близо, но беше недосегаем.
— След него! — изкрещя неистово Донъвън и пришпори робота, но Пауъл го спря.
— Няма смисъл, Майк, не можеш го стигна. — И той сви юмруци в безсилна злоба. — Защо, дявол да го вземе, разбирам нещата с пет секунди закъснение? Изгубихме напразно толкова време.
— Трябва ни още оксалова киселина — заяви Майкъл. — Концентрацията не беше достатъчно висока.
— И седем тона няма да ти стипнат. Но дори да стигнат, нямаме време да се връщаме — ръждата го разяжда. Не разбираш ли какво става, Майк?
— Не — призна си направо той.
— Ние само създаваме ново равновесие. Когато е налице повече въглероден окис и потенциалът на Третия закон се увеличава, Спиди се връща назад, докато не настъпи ново равновесие, а после, когато окисът се изпари, отново тръгва напред. — Гласът на Пауъл звучеше съвсем отчаяно. — Това е все същата гоненица. Каквото и да правим с Втория и Третия закон, доникъде няма да стигнем — можем само да променяме положението на равновесието. Трябва да излезем извън границата на тези два закона.
Той обърна робота си така, че двамата застанаха лице срещу лице — две смътни сенки в мрака, — и прошепна:
— Майк!
— Това е краят, нали? — каза уморено Донъвън. — Предлагам да се върнем в станцията, да изчакаме, докато изгорят фотоелементите, да си стиснем ръцете, да вземем цианкалий и да умрем като мъже. — Той се изсмя.
— Майк — повтори нетърпеливо Пауъл. — Трябва да върнем Спиди.
— Знам.
— Майк — подзе отново Пауъл, подвоуми се малко и продължи: — Все още съществува и Първият закон. Аз се сетих за него още одеве. Но това е крайно средство.
Донъвън го погледна и се оживи.
— Сега е време само за крайни средства.
— Спокойно. Съгласно Първия закон роботът не може да допусне поради бездействие от негова страна човек да бъде застрашен от опасност. При такъв случай Вторият и Третият закон не могат да спрат действието му. Просто не могат, Майк.
— Дори когато роботът е малоум… е, да речем, пиян.
— Разбира се, има известен риск.
— Добре. Какво предлагаш?
— Да изляза на слънце и да видя как ще действува Първият закон. Ако той не наруши равновесието… Сега или след три-четирн дни — не е ли все едно кога ще гиберясам?
— Чакай малко, Грег. Има и закони за човешкото поведение. Не може току-тъй, решаваш и излизаш на слънце. Нека разиграем нещо, та и аз да опитам късмета си.
— Добре. Отива този, който пръв повдигне четиринайсет на куб. — И веднага след това: — Две хиляди седемстотин четирийсет и четири!
Донъвън усети как роботът на Пауъл закачи неговия, който се заклати от това. След секунди Пауъл вече беше излязъл от сянката. Донъвън отвори уста да извика нещо, но се въздържа. Разбира се, този идиот бе изчислил предварително колко четиринайсет на куб, и то нарочно за целта. Какво друго можеш да очакваш от него?
Слънцето палеше неудържимо и Пауъл усети луд сърбеж в кръста. Дали си въобразяваше, или жестокото излъчване вече проникваше дори през скафандъра?
Спиди само го наблюдаваше и този път не го посрещна с кретенските си стихове. Спести му поне това.
Когато достигна на триста ярда от него, Спиди започна да отстъпва назад — бавно, крачка по крачка. Пауъл спря робота си и скочи долу, при което на всички страни се разлетяха кристали.
Той продължи пешком. Пръстта беше сипкава и хлъзгава, слабото привличане затрудняваше движенията му. Взе да му пари на ходилата. Той се огледа през рамо и видя, че се е отдалечил много от сянката на скалата и няма да успее да се върне — нито сам, нито с помощта на допотопния робот. Оставаше му само Спиди — или край. При тази мисъл нещо го стисна за гърлото.
Достатъчно! Той се спря.
— Спиди! — повика го той. — Спиди!
Лъскавият модерен робот пред него се поколеба, спря и пак заотстъпва.
Пауъл се опита да говори така, че гласът му да звучи колкото е възможно по-отчаяно и умолително. И откри, че за това не е нужно особено актьорско майсторство.
— Спиди, трябва да се върна на сянка, иначе Слънцето ще ме изпепели. Това е въпрос на живот и смърт, Спиди! Помогни ми, Спиди!