Роботът направи крачка напред и се спря. Той заговори, но като чу думите му, Пауъл изтръпна. „Ако ти си болен пак, ако си такъв дурак…“ Гласът заглъхна, а Пауъл прошепна само:
— Йоланта!
Печеше като в пещ. С крайчеца на окото си Пауъл улови някакво движение, обърна се мигом и облещи очи от почуда: чудовищният робот, който той яздеше, вървеше към него — вървеше без ездач! Роботът заговори:
— Простете, господарю. Аз не бива да се движа без ездач, но вие сте в опасност.
Разбира се. Потенциалът на Първия закон — преди всичко. Но на него не му беше нужна тази антика. Трябваше му Спиди. Пауъл направи няколко крачки встрани и закрещя отчаяно:
— Не се приближавай! Заповядвам ти да спреш!
Напразно. Не можеш да се бориш с потенциала на Първия закон. Роботът само каза глупаво:
— Вие сте в опасност, господарю.
Пауъл се огледа отчаяно. Вече не виждаше добре; в главата му се въртеше огнен вихър; дори собственият му дъх го изгаряше и всичко наоколо се мержелееше в мараня. Той изкрещя за последен път:
— Спиди! Умирам, дявол да те вземе! Къде си? Спиди, помогни ми!
Той все още отстъпваше, воден от слепия стремеж да избяга от гигантския робот, когато усети на раменете си стоманени пръсти и чу безпокоен и тревожен глас с металически тембър:
— Господи, шефе, какво правите тук? А и аз какво правя… така се обърках…
— Няма значение — измънка Пауъл изнемощял. — Отнеси ме на сянка до скалата — и по-бързо!
Той почувствува как го вдигнаха във въздуха и го понесоха бързо, усети за последен път палещото Слънце и изгуби съзнание.
Когато се събуди, видя над себе си Донъвън, който му се усмихваше:
— Как се чувстваш, Грег?
— Отлично. Къде е Спиди?
— Тук. Пратих го до другото селеново езеро — този път със заповед да донесе селен на всяка цена. Върна се след четирийсет и две минути и три секунди. Засякох му времето. Все още се извинява, че ни накара да играем на гоненица с него. Бои се да се приближи до теб, да не му се скараш.
— Я го домъкни тук — разпореди се Пауъл. — Той не е виновен за нищо.
Той протегна ръка и стисна здраво металната лапа на Спиди.
— Всичко е в ред, Спиди. Майк, знаеш ли какво си мисля?
— Кажи.
Той потри лице — въздухът беше така приятно хладен.
— Когато завършим работата си тук и Спиди премине полевите изпитания, ще ни пратят — поне такива са намеренията — на междупланетна станция.
— Не може да бъде!
— Може или не може, така ми каза мадам Келвин, преди да тръгнем за насам. А аз не ти съобщих нищо, защото смятах да се противопоставя на тази идея.
— Да се противопоставяш ли? — възкликна Донъвън. — Но…
— Знам. Сега съм на друго мнение. Двеста седемдесет и три градуса под нулата. Представяш ли си какъв рай?
— Междупланетна станция — произнесе Донъвън. — Че какво, аз съм готов.
Логика
Половин година по-късно двамата промениха мнението си. Пламъкът на гигантското слънце отстъпи място на кадифено тъмно пространство, но когато трябва да проверяваш как работят експерименталните роботи, промяната във външните условия е почти без значение. Каквато и да е околната обстановка, винаги си изправен срещу непроницаемия позитронен мозък, който според онези гении със сметачните линийки трябва да действа по такъв и такъв начин. Но ето че понякога тук работи другояче. Пауъл и Донъвън откриха това още преди да бе изтекла втората седмица от пристигането им на станцията.
За да подчертае думите си, Грегъри Пауъл каза разчленено:
— Ние с Донъвън те сглобихме преди една седмица.
Той сбърчи чело и потегли края на кафявия си мустак.
В каюткомпанията на Слънчева станция №5 беше тихо — отдолу долиташе само тънкото предене на мощен излъчвател.
Робот КТ-1 седеше неподвижен. Тъмната стомана на туловището му проблясваше в лъчите на силните лампи, а пламтящите с червена светлина фотоелементи, които играеха ролята на очи, не се откъсваха от Земния човек, който седеше от другата страна на масата.
Пауъл овладя внезапното си раздразнение. Тези роботи имаха странни мозъци. Разбира се, Трите закона на роботиката действаха с пълна сила. Не можеше да не действат. Всеки, който работеше в „Ю. С. Роботс“ — от самия Робъртсън до последната чистачка, — можеше да гарантира това. Тъй че нямаше никаква опасност за КТ-1. И все пак…
Моделите КТ бяха съвсем нови, а това беше първият опитен екземпляр от тях. И математическите драскулици не винаги бяха най-добрата утеха при наличието на фактите.
Най-после роботът проговори. Гласът му се отличаваше със студения си тембър — нещо неизбежно при метална диафрагма.