— На колко години сте? — заинтересува се тя.
— Трийсет и две — отвърнах аз.
— Значи не помните как е изглеждал светът без роботи. Беше време, когато човекът се изправяше сам пред Вселената, сам, без приятели. Сега той има помощници, същества, които са по-силни от него, по-надеждни, по-работоспособни и които са му безрезервно предани. Човекът вече не е сам. Помисляли ли сте някога за това?
— Да си призная, не. Може ли да цитирам тези ваши думи?
— Може. За вас роботът си е робот. Механизми и метал, електричество и позитрони… Разум в желязо! Създаван от човека! И при необходимост — унищожаван от човека! Но вие никога не сте работили с роботи и затова не ги познавате. Те са по-чисти и по-добри от нас.
Опитах се да я подтикна внимателно:
— Бихме се радвали да ни кажете още нещо, да изложите вашите възгледи за роботите; вие знаете толкова много за тях. „Интърпланътери Прес“ обхваща цялата Слънчева система. Милиарди потенциални слушатели, доктор Келвин! Те трябва да чуят какво ще кажете за роботите.
Но не беше нужно да я подтиквам. Тя дори не ме слушаше, а продължи:
— Всичко това можеше да се предвиди още от самото начало. Тогава продавахме роботи за работа на Земята — продавали са дори преди мое време. Разбира се, тогава роботите още не можеха да говорят. Впоследствие започнаха да приличат повече на човека и тогава се вдигнаха протести. Профсъюзите протестираха, защото се опасяваха от безработица, ако роботите изместят хората; разни религиозни организации протестираха, ръководейки се от своите предразсъдъци и суеверия. Всичко това беше смешно и съвсем ненужно. И все пак то се случи.
Записвах думите й на джобния си магнетофон, като гледах да не забележи през джоба движенията на ръката ми. Ако човек се поупражнява, може да работи с магнетофончето, без да го вади от джоба.
— Да вземем случая с Роби — продължи тя. — Аз не познавам този робот. Разглобили са го като безнадеждно остарял една година, преди да постъпя в компанията. Но видях момиченцето в музея…
Тя млъкна. Аз също мълчах. Очите й се замъглиха, а мислите й полетяха към миналото. Трябваше да прелетят през толкова много години.
— Разказаха ми за този робот по-късно, но когато ни наричат създатели на демони и осквернители, винаги се сещам за него. Роби е бил ням робот. Не е можел да говори. Произвели са го в 1996 година, когато още не е имало сегашната съвсем тясна специализация на роботите, и е бил продаден да служи като гувернантка…
— Какво?
— Да, като гувернантка.
Роби
— Деветдесет и осем… деветдесет и девет… сто!
Глория свали от очите си пълничката ръчица, с която ги закриваше, и постоя така за миг, бърчейки нос и премигвайки от слънцето. После, като се мъчеше да гледа едновременно във всички посоки, отстъпи дебнешком на няколко крачки от дървото, на което жумеше.
Проточи врат, за да разузнае какво е положението в храсталака вдясно, след това се отдалечи още няколко крачки от дървото, за да може да надникне в самата сърцевина на храсталака. Дълбоката тишина се нарушаваше само от непрестанното бръмчене на насекомите и от време на време — от чуруликането на някоя неуморна птичка, която не се плашеше от обедния зной.
Глория се нацупи.
— Ако не е в къщата, на! А милион пъти съм му казвала, че това не е честно.
Стиснала здраво устенца, сбърчила сърдито чело, тя закрачи решително към двуетажната къща от другата страна на автомобилната алея.
Когато чу зад себе си шумолене, последвано от отмерения тропот на металически нозе, беше вече късно. Тя се обърна светкавично и видя своя приятел, който, излязъл вече от скривалището си, се носеше победоносно към дървото.
Глория запищя от отчаяние.
— Чакай, Роби! Не е честно! Нали обеща, че няма да излизаш, докато не те намеря!
Със своите крачета тя, разбира се, не можеше да догони гигантските крачки на Роби. Но малко преди да стигне до дървото, Роби забави рязко ход и Глория с последно отчаяно усилие се стрелна запъхтяна покрай него и докосна заветния ствол.
Тържествуваща, тя се обърна към верния Роби и отплащайки се с черна неблагодарност за направената жертва, взе да му се присмива жестоко, че не можел да тича.
— Роби не може да тича! Роби не може да тича! — крещеше до пресилване тя с осемгодишното си гласче. — Винаги мога да го надбягам! Винаги мога да го надбягам! — повтаряше тя пронизително.
Роби, естествено, не отговаряше. Вместо това той се престори, че иска да избяга от нея, я Глория хукна след него.
Но той така ловко се извърташе и изплъзваше, че тя се мяташе безпомощно ту на една, ту на друга страна и когато протегнеше ръце да го хване, те оставаха празни.