— Давате ли си сметка, Пауъл, за пълното значение на тези си думи?
— Но все пак трябва да те е направил някой, Кюти — възрази Пауъл. — Ти самият признаваш, че твоята памет, пълноценна сега, е възникнала преди една седмица от нищо. И аз ти обяснявам: ние с Донъвън те сглобихме от частите, които ни изпратиха тук.
Кюти погледна със загадъчен вид — като човек — дългите си гъвкави пръсти.
— Струва ми се, че трябва да има някакво по-правдоподобно обяснение. Според мен е невъзможно вие да сте ме направили.
Земния човек неочаквано се разсмя:
— Но защо?
— Наречете го интуиция. Засега това е само интуиция. Но аз смятам да намеря някакво обяснение. Поредица от логически правилни разсъждения неизбежно ще доведе до истината. И аз няма да се помиря, докато не я открия.
Пауъл стана и седна до робота в края на масата. Изведнъж той изпита дълбока симпатия към тази странна машина. Тя не приличаше на обикновените роботи, които изпълняваха старателно поставените им задачи, подчинявайки се на устойчивите позитронни връзки. Той сложи ръка върху стоманеното рамо на Кюти. Металът беше студен и твърд на пипане.
— Кюти — подзе Пауъл, — ще се опитам да ти обясня нещо. Ти си първият робот, който проявява интерес към собственото си съществуване. И, струва ми се, първият, който е достатъчно умен, за да осмисли външния свят. Сега ела с мен.
Роботът се изправи с лекота и последва Пауъл. Вървеше съвсем безшумно, защото на ходилата имаше дебела пореста гума. Земния човек натисна един бутон и част от стената се плъзна встрани. През дебелото чисто стъкло се виждаше осеяното със звезди космическо пространство.
— Виждал съм това през илюминаторите на машинното отделение — каза Кюти.
— Зная — отвърна Пауъл. — Но как го обясняваш?
— Точно така, както го виждам — черна материя непосредствено зад това стъкло, изпъстрена с малки светещи точици. Известно ми е, че нашият излъчвател изпраща лъчи към някои от тези точици — все към едни и същи, — че точиците се местят и заедно с тях се местят и лъчите. Това е всичко.
— Браво! Сега слушай внимателно. Черната материя е пространство — огромно пространство, което няма край. Малките светещи точици са огромни маси материя, носители на енергия. Това са кълба, чийто диаметър достига понякога милиони мили. За сравнение мога да ти кажа, че диаметърът на нашата станция е само една миля. Те изглеждат толкова малки, защото са безкрайно далеч. Точиците, към които са насочени нашите лъчи, са по-близо и много по-малки. Те са твърди, изстинали и на тях живеят същества като мен — милиарди хора. Ние с Донъвън пристигнахме именно от един от тези светове. Нашите лъчи снабдяват тези светове с енергия, която ние черпим от едно от огромните пламтящи кълба, което е по-близо до нас. Ние наричаме това кълбо Слънце — то се вижда от другата страна на станцията.
Кюти стоеше пред стъклото неподвижен като стоманена статуя. После, без да обръща глава, попита:
— От коя именно светеща точка претендирате да сте дошли?
— Ето я там, онази в ъгъла, много светлата. Ние я наричаме Земя. — Той се усмихна. — Добрата стара Земя. На нея живеят три милиарда такива като нас, Кюти. След някоя и друга седмица ние ще се върнем при тях.
Изведнъж, за голяма изненада на Пауъл, Кюти си затананика. В това тананикане не се долавяше мелодия, то приличаше по-скоро на тих звън на струни. То спря така внезапно, както и започна.
— Но аз откъде съм се взел, Пауъл? Вие не ми обяснихте моето съществуване.
— Всичко останало е просто. Когато за първи път бяха създадени тези енергостанции, за да снабдяват със слънчева енергия планетите, те се управляваха от хора. Но условията за работа се оказаха много трудни — поради високата температура, силното слънчево излъчване и електронните бури. Тогава бяха построени роботи, които да заменят човешкия труд. Сега за всяка станция са нужни само двама човека. А ние се опитваме да заменим и тях с роботи. Ето това е смисълът на твоето съществуване. Ти си най-съвършеният робот, създаден досега, и ако покажеш, че си способен сам да управляваш тази станция, вече няма да е нужно тук да идват хора — освен за да доставят резервни части.
Той протегна ръка към бутона и металният квадрат се върна на мястото си. Пауъл отиде пак при масата, взе една ябълка, отри я в ръката си и я заръфа. Но червеният блясък на очите на робота му пресече хапката.
— И мислите, че ще повярвам на тази заплетена и невероятна хипотеза, която току-що изложихте? — изрече бавно Кюти. — Бъркате ме с някого.
Пауъл почервеня цял и изплю отхапаното парче.