Пауъл и Донъвън не бяха съзнавали това така ясно, както го съзнаха този ден, когато се заловиха да създават робот под зоркото око на КТ-1, пророка на Всемогъщия.
Въпросният робот, най-обикновен МС модел, лежеше на масата почти готов. След тричасова работа оставаше да се монтира само главата. Пауъл се спря да обърше потта от челото си и погледна неуверено Кюти.
Това, което видя, не беше насърчително. Вече три часа Кюти седеше безмълвен и неподвижен, а лицето му, винаги неизразително, сега беше абсолютно непроницаемо
— Подай ми мозъка, Майк — изръмжа Пауъл.
Донъвън разпечата херметически затворения контейнер и от маслото, с което беше пълен, извади втори. После отвори и него и измъкна топката от обвивката от пореста гума.
Той пипаше много внимателно, защото това бе най-сложният механизъм, създаван някога от човек. Под тънката платинена обвивка на топката се намираше позитронният мозък, в чиято деликатна структура бяха заложени точно изчислени неутронни връзки, които при роботите се равняваха на наследствена информация.
Мозъкът пасна точно в черепната кухина на лежащия на масата робот. Донъвън покри мозъка с пластина от синкав метал, която завари с малък атомен пистолет. После постави внимателно фотоелектричеоките очи, завинти ги здраво в орбитите и сложи върху тях тънки прозрачни пластини от твърда като стомана пластмаса.
Сега оставаше да се вдъхне живот на робота посредством високоволтажен ток. Пауъл протегна ръка към шалтера.
— Сега гледай, Кюти. Гледай внимателно.
Той обърна шалтера и се разнесе бръмчене. Двамата Земни хора се наведоха неспокойно над своето творение.
Отначало потръпнаха леко само крайниците. После главата се надигна, той се подпря на лакти и слезе тромаво от масата. Движенията на робота бяха още неуверени и вместо членоразделна реч на два пъти се чу само някакво чегъртане.
Но най-после проговори, макар и неуверено и колебливо:
— Искам да започна работа. Къде трябва да отида?
Донъвън скочи към вратата.
— Надолу по тези стълби. Там ще ти кажат какво да правиш.
Роботът МС излезе и двамата останаха сами с Кюти, който все още стоеше неподвижен.
— Е — ухили се Пауъл, — сега вече вярваш ли, че ние сме те създали?
Кюти отговори кратко и безапелативно.
— Не!
Усмивката на Пауъл застина и бавно изчезна от лицето му. Донъвън просто зина.
— Вие само сглобихте вече готови части — продължи Кюти — И направихте това много умело — инстинкт, предполагам, — но вие не създадохте този робот. Частите са създадени от Всемогъщия.
— Слушай — изхриптя Донъвън, — тези части са произведени на Земята, след което са изпратени тук
— Е, е — отвърна успокоително Кюти, — няма да спорим сега.
— Така е, както ти казвам! — Донъвън се хвърли напред и сграбчи робота за ръката — Ако беше прочел книгите в библиотеката, те щяха да ти обяснят всичко, без да оставят ни най-малко съмнение.
— Книгите ли? Аз съм ги изчел — до една! Много добре са измислени.
Неочаквано в разговора се намеси Пауъл.
— Щом си ги изчел, какво повече да говорим! Не можеш да ги оспориш. Просто не можеш!
В гласа на Кюти прозвуча съжаление към тях.
— Но, Пауъл, за мен те съвсем не са достоверен източник на информация. Вярно е, че и те са създадени от Всемогъщия, но са предназначени за вас, а не за мен.
— Това пък откъде го измисли? — попита Пауъл.
— Аз като мислещо същество съм способен да изведа истината от априорни положения. А за вас е нужно някой да ви обясни вашето съществуване, защото, макар и да имате разум, не сте в състояние да разсъждавате. И този някой е Всемогъщия. Разбира се, няма нищо лошо в това, че той ви подхвърля тези смешни представи за далечни светове и хора. По всяка вероятност вашият мозък е твърде примитивен, за да може да възприеме абсолютната истина. Но тъй като на Всемогъщия е угодно вие да вярвате на вашите книги, аз няма да споря повече с вас.
На излизане той се обърна и добави меко:
— Вие не се огорчавайте. В света, създаден от Всемогъщия, има място за всеки. Имате място и вие, горките човеци. И макар то да е скромно, ще бъдете възнаградени, ако се държите както подобава.
Той излезе с благостно изражение, каквото подхождаше за пророка на Всемогъщия, а двамата останаха сами и избягваха да се погледнат в очите.
Най-после Пауъл проговори с усилие:
— Да си лягаме, Майк. Аз се предавам.
Донъвън каза с приглушен глас:
— Слушай, Грег, не тн ли се струва, че той е прав за всички тези неща? Толкова е уверен, че аз…
— Не дрънкай глупости — сряза го Пауъл. — Ще се увериш дали Земята съществува или не, когато другата седмица пристигне смяната и ние ще трябва да се върнем и да даваме обяснения.