— В такъв случай, кълна се в Юпитер, трябва да направим нещо! — Донъвън едва не се разплака. — Той не вярва нито на нас, нито на книгите, нито на собствените си очи.
— Не вярва — каза ядно Пауъл. — Това е мислещ робот, мътните го взели! Вярва само в логиката и цялата работа е там, че…
— Какво?
— Че със строго логически разсъждения можеш да докажеш каквото си искаш — стига да подбереш съответните постулати. Ние имаме едни постулати, а Кюти — други.
— Тогава да се оправяме по-бързо с неговите постулати, че утре ще ни налети бурята.
Пауъл въздъхна уморено.
— Тъкмо в това е бедата. Постулатите винаги са основани на презумпции и скрепени с вяра. Нищо във вселената не може да ги разклати. Лягам си.
— Аз не мога да спя.
— Аз също. Но все пак ще опитам само заради принципа.
Дванадесет часа по-късно сънят все още оставаше за тях въпрос на принцип, неосъществим за съжаление на практика. Бурята започна по-рано, отколкото очакваха. Донъвън, чието червендалесто лице сега бе мъртвешки бледо, посочи с треперещ пръст към илюминатора. Брадясалият Пауъл облиза пресъхналите си устни и като погледна навън, заскуба отчаяно мустака си.
При други обстоятелства това би било великолепна гледка. Потокът от електрони с висока енергия се пресичаше с лъча, насочен към Земята, и избухваше в микроскопични искри от ярка светлина. В лъча, който се губеше в далечината, играеха бляскави прашинки.
Лъчът изглеждаше устойчив, но двамата знаеха, че не бива да се доверяват на невъоръжено око. Едно отклонение на стотна част от милисекундата — невидимо за окото — беше достатъчно, за да разфокусира лъча и да превърне стотици квадратни мили на Земята в димящи развалини. А в командната кабина се разпореждаше един робот, който не се интересуваше ни от лъча, ни от фокуса, ни от Земята — от нищо освен от своя Всемогъщ.
Часовете се нижеха един след друг. Двамата гледаха като хипнотизирани през стъклото, без да продумат. Изведнъж играещите в лъча прашинки потъмняха и изчезнаха. Бурята беше отминала.
— Край — каза отпаднало Пауъл.
Донъвън се унесе в неспокойна дрямка, а уморените очи на Пауъл го гледаха със завист. Сигналната лампа проблесна няколко пъти, но Пауъл не й обърна внимание. Вече нищо нямаше значение. Нищо! Може би Кюти беше прав — може би двамата с Донъвън наистина са низши същества с изкуствена памет, които вече са изчерпали смисъла на живота си.
Дано да е така!
Пред него стоеше Кюти.
— Не ми отговорихте на сигнала, затова дойдох лично — каза тихо той. — Изглеждаш зле — боя се, че срокът на твоето съществуване е вече към своя край. Независимо от това би ли погледнал данните, отбелязани днес от уредите.
Пауъл почувствува смътно, че това е може би приятелски жест от страна на робота — Кюти вероятно изпитваше някакви угризения за това, че е иззел насила от тях управлението на станцията. Той пое диаграмите и се вторачи в тях с невиждащи очи.
Кюти очевидно остана доволен.
— Голяма чест е, разбира се, да служиш на Всемогъщия. Но вие не се огорчавайте, че ви смених.
Пауъл изсумтя нещо и машинално премести поглед от един лист на друг. Изведнъж замъгленият му поглед се спря на една тънка червена линийка, която криволичеше през разграфената хартия.
Той се вгледа по-внимателно. После още веднъж. И тогава скочи, стиснал с две ръце диаграмата и все още вторачен в нея. Другите листове полетяха към пода.
— Майк! Майк! — Той разтърси бясно приятеля си. — Задържал го е!
Донъвън се събуди.
— Какво? Къде?
После той също се вторачи с опулени очи в диаграмата.
— Но какво има? — намеси се Кюти.
— Задържал си лъча на фокус — каза със заекване Пауъл. — Знаеш ли това?
— Фокус ли? Какво е то?
— Държал си лъча насочен право към приемателната станция, с точност до една десетохилядна от милисекундата.
— Каква приемателна станция?
— Тази на Земята! Приемателната станция на Земята — ликуваше Пауъл. — Задържал си го на фокус.
Кюти се извърна с досада.
— Невъзможно е да се прояви добра воля към вас. Все същите дивотии! Аз просто държах стрелките в положение на равновесие — такава беше волята на Всемогъщия.
Той събра разпилените листове и излезе сърдит. Донъвън възкликна след него:
— Ето ти тебе! — После се обърна към Пауъл: — Какво ще правим сега?
Пауъл се чувствуваше хем уморен, хем възроден.
— Нищо. Той току-що показа, че може да управлява безупречно станцията. Не зная никой да се е справял така добре с електронна буря.
— Но това не решава нищо. Нали го чу какво каза за Всемогъщия? Ние не можем…