— Искаш ли нещо? — попита Глория и облещи очи, уж че недоумява, но тази евтина хитрост не можа да измами огромната „гувернантка“. Роби я дръпна по-силно за косите.
— О, разбирам. Искаш приказка.
Роби закима с глава.
— Коя!
Роби описа с пръст полукръг във въздуха.
Детето запротестира:
— Пак ли? Милион пъти съм ти разказвала за Пепеляшка. Как не ти омръзна? И тя е за малки деца.
Втори полукръг във въздуха.
— Добре тогава.
Глория се намести по-удобно, прехвърли през ум всички подробности на приказката (и собствените си разновидни добавки) и започна:
— Готов ли си? Така… Имало едно време едно красиво момиче, което се казвало Ела. То имало ужасно жестока мащеха и две много грозни и много жестоки доведени сестри…
Глория наближаваше най-интересното място на приказката — вече биеше полунощ и всичко отново се превръщаше в първоначалния си вид, а Роби слушаше напрегнато, с пламнали очи — и тъкмо тогава я прекъснаха.
— Глория!
Това беше раздразненият глас на жена, която вече бе извикала не един път и у която, ако се съди по нервния тон, безпокойството се превръщаше в истинска тревога.
— Мама ме вика — каза Глория, не особено доволна. — Я ме отнеси до къщи, Роби.
Роби се подчини с готовност, защото нещо му подсказваше, че е по-добре заповедите на госпожа Уестън да се изпълняват без никакво бавене. Бащата на Глория рядко биваше вкъщи денем освен в неделя — а днес беше неделя, — но когато се случеше вкъщи, личеше, че е благ човек, който разбира хората. Ала майката на Глория беше постоянен източник на безпокойство за Роби и все нещо го караше да стои по-далеч от нея.
Госпожа Уестън ги видя още щом се подадоха от високата трева и се прибра да ги изчака вътре.
— Пресипнах да викам, Глория — скара се тя. — Къде беше?
— Бях с Роби — отвърна Глория с треперещ глас. — Разказвах му „Пепеляшка“ и забравих, че е време за вечеря.
— А Роби не можа ли да се сети? — Тя сякаш едва сега си спомни за присъствието на робота и се обърна към него: — Свободен си, Роби. Сега тя не се нуждае от теб. И не идвай, докато не те повикам — добави грубо тя.
Роби тръпна към вратата, но се поколеба, като чу, че Глория надигна глас в негова защита:
— Чакай, мамо, нека остане. Не съм му доразказала приказката. Обещах да му разкажа „Пепеляшка“, а не съм свършила.
— Глория!
— Той ще стои кротко, честна дума, мамо, няма дори да усетиш, че е тук. Ще седне там на стола в ъгъла и няма да обели дума… искам да кажа, няма да прави нищо. Нали Роби?
В отговор Роби кимна масивната си глава.
— Глория, ако не млъкнеш, няма да видиш Роби цяла седмица.
Детето наведе глава.
— Добре де. Но „Пепеляшка“ е любимата му приказка, а аз не успях да я довърша. Той толкова я обича.
Роботът си излезе с тъжни стъпки, а Глория преглътна сълзите си.
Джордж Уестън се чувстваше чудесно. За него вече бе станало навик в неделя следобед да се чувства чудесно. Вкусно, обилно ядене, удобен, мек стар диван, на който да се изтегнеш, нов брой на „Таймс“, домашни пантофи на краката и никаква риза, която да те притеснява — как да не се чувстваш чудесно?
Обаче влизането на жена му предизвика недоволство у него. След десетгодишен брачен живот той все още имаше глупостта да я обича и не ще и дума, винаги й се радваше, но следобедната почивка в неделя беше свещена за него, а за да се чувства човек чудесно — както той разбираше това, — му бяха необходими поне два-три часа пълна самота. Затова той заби поглед в последните съобщения за експедицията на Лефебр и Йошида за Марс (този път те бяха стартирали от лунната станция и имаше голяма вероятност да успеят) и се направи, че не забелязва жена си.
— Джордж!
— М-м-м-м?
— Джордж, чуваш ли ме? Остави този вестник и ме погледни!
Вестникът изшумоля на пода и Уестън обърна към нея уморено лице.
— Какво има, мила?
— Ти знаеш много добре, Джордж. Става дума за Глория и за онази отвратителна машина.
— Коя отвратителна машина?
— Не се прави, че не разбираш за какво говоря. Имам предвид робота, който Глория нарича Роби. Той не я оставя нито за минута.
— Че защо трябва да я оставя? Нали това му е работата — да се грижи за нея. И той съвсем не е отвратителна машина. Това е най-добрият робот, който човек може да купи. Помня много добре, че ми струваше половингодишна заплата. Но си заслужаваше парите: по-умен е от половината мои подчинени.
Той понечи да вземе пак вестника, но жена му се оказа по-бърза и го дръпна далеч от него.
— Чуй ме, Джордж! Не искам да поверявам детето си на машина, та колкото ще да е умна тя. Машината няма душа и дявол я знае какви ги мисли. Не може да се оставя едно дете на грижете на някаква железария.