Риск
Хипербазата доживя този ден. На балкона в голямата стъклена зала седяха по старшинство, в строго протоколен ред група официални длъжностни лица, учени, техници и други, които биха могли да бъдат поставени под общото определение „персонал“. С надежда, с безпокойство, със затаен дъх, с нетърпение или с известен страх — в зависимост от темперамента на всеки — те чакаха да видят връхната точка на своите усилия.
Хлътналата вътрешност на астероида, известен под името Хипербаза, се бе превърнала този ден в център на сфера с железни мерки за сигурност, простираща се на десет хиляди мили. Кораб не можеше да прехвръкне в тази сфера. Никакво съобщение не можеше да излезе без предварителна проверка.
На стотина мили от Хипербазата се движеше в орбитата си, в която бе влязъл преди година, малък астероид. Тази орбита представляваше такава идеална окръжност, каквато трудно можем да си представим. Това астероидче носеше номер Х-937, но никой от Хипербазата не го наричаше другояче освен То или Него. („Беше ли на Него днес?“, „Генералът е на Него и нещо беснее“, докато в края на краищата нищо неговорещото местоимение се издигна дотам, че започнаха да го пишат с главна буква.)
На Него сега, когато наближаваше времето за старта, стоеше само „Парсек“, първият по рода си кораб в историята на човечеството. Стоеше без жива душа в него, готов да отлети към неизвестността.
Като един от най-способните млади специалисти по етерофизика Джералд Блек седеше на първия ред. Той изпука кокалчетата на едрите си ръце, после обърса запотените си длани в омърсената бяла престилка и каза кисело:
— Защо не се обърнете към генерала или към нейна милост?
Нигел Ронсън, от „Интърпланътери прес“, хвърли поглед към лъскавия генерал-майор Калнър и безцветната жена до него, която почти не се виждаше от блясъка на неговата парадна униформа.
— Нямам нищо против — каза Ронсън, — само че на мен ми трябват новини.
Ронсън беше нисичък и закръгленичък. Той поддържаше старателно прическата си — четина, стърчаща малко над темето, и вечно ходеше с разкопчана риза и с панталони до глезените — точно копие на журналиста карикатура, който така често показва телевизията. Независимо от това той беше способен журналист.
Блек беше едър, черната му коса растеше толкова ниско отпред, че почти не оставаше чело, но умът му беше толкова остър, колкото тъпи бяха яките му пръсти.
— Всичките новини са при тях — каза той.
— Как не! — възрази Ронсън. — Под тия златни доспехи на генерала няма нищо. Съблечеш ли го, ще откриеш само една поточна лента, която пуска заповеди надолу и прехвърля отговорността нагоре.
Блек беше готов да се усмихне, но се въздържа:
— А какво ще кажете за мадам доктор?
— Доктор Сюзън Келвин от корпорацията „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“ — издекламира репортерът. — Дамата, която има хиперпространство вместо сърце и течен хелий в очите си. Тя би могла да мине през Слънцето и да излезе от другата му страна, обвита в замръзнал пламък.
Този път Блек едва сдържа усмивката си.
— А директорът Шлос?
— Той е прекалено много информиран — отговори мигом Ронсън. — Но какво по-напред? От една страна, трябва да се мъчи да събуди поне мъничко интелигентност у събеседника си, от друга — да намали блясъка на собствения си ум от страх да не би този блясък да ослепи завинаги споменатия събеседник. И това му отнема толкова време, че накрая не казва нищо.
Сега Блек се ухили до ушите.
— Но кажете ми защо се спряхте тъкмо на мен?
— Спокойно, докторе. Погледнах ви и си помислих, че сте прекалено грозен, за да бъдете глупав, и прекалено хитър, за да пропуснете една възможност да се поразчуе името ви.
— Някой ден ми напомнете да ви разбия мутрата. А сега кажете какво ви интересува!
Журналистът посочи към плочата и попита:
— Това нещо ще проработи ли?
Блек също погледна надолу и усети да го полазват леки студени тръпки — като при тънък нощен ветрец на Марс. „Плочата“ беше един огромен телевизионен екран, разделен на две. На едната половина се виждаше цялото астероидче. На сивата му сипаничава повърхност стоеше „Парсек“, проблясвайки леко на слабите слънчеви лъчи. Другата половина показваше само командната кабина на „Парсек“. Кабината беше безлюдна. На пилотското място седеше нещо, което донейде напомняше човек, но едва ли някой би се излъгал дори за секунда — беше ясно, че това е позитронен робот.