Роботът на пилотското място седеше гърбом към него. Той не показваше с нищо, че е усетил влизането му. Блек се захили зверски и произнесе рязко:
— Отпусни лоста! Стани!
Гласът му отекна като гръм в тясното помещение. Той твърде късно се уплаши от въздушните трептения, които гласът му предизвика, но звездите останаха по местата си.
Роботът, разбира се, не помръдна. Не беше способен на никакви реакции. Не можеше да реагира дори на Първия закон. Беше замръзнал тъкмо по средата на един почти мигновен процес.
Блек си спомни заповедите, които бяха дадени на робота.
Няма място за недоразумение: „Хвани здраво лоста! Дърпай силно към себе си! Силно! Дръж така, докато от контролната станция не те уведомят, че си преминал два пъти през хиперпространството!“
Да, той още не беше преминал нито веднъж през хиперпространството.
Блек се приближи внимателно до робота. Той седеше, изтеглил лоста силно назад между краката си. По този начин прекъсвачът беше почти на място. Температурата на металните ръце на робота щеше да го обърне още малко, подобно на система от термодвойки, за да се получи контакт. Блек погледна машинално в термометъра на контролното табло. Температурата на ръцете на робота беше 37 градуса по Целзий, колкото и трябваше да бъде.
Той си помисли сардонично: „Великолепно! Аз съм сам с тази машина и нищо не мога да направя.“
Единственото, което му се искаше да направи, бе да хване един лост и да разбие робота на парчета. Мислено той предвкусваше удоволствието, което това би му донесло. И виждаше ужаса, изписан по лицето на Сюзън Келвин (ако нещо изобщо можеше да предизвика ужас на това ледено лице, то би било един смазан робот). Подобно на всички позитронни роботи, този също беше собственост на „Ю. С. Роботс“, беше конструиран тук и изпробван тук.
След като се наслади достатъчно на мисленото отмъщение, Блек се огледа наоколо.
В последна сметка до този момент не беше постигнал нищо.
Той свали бавно скафандъра си. Окачи го внимателно на закачалката. Започна да минава пъргаво от помещение в помещение, да оглежда внимателно огромните площи на хиператомния двигател, да проследява кабелите, да проверява релетата.
Но не пипаше нищо. Имаше десетки начини да дезактивира хиперполето, но всеки от тях можеше да се окаже катастрофален при положение, че той не знае поне приблизително къде може да е повредата.
Озова се отново при контролното табло и извика отчаяно, обърнал поглед към якия, неподвижен гръб на робота:
— Ще ми кажеш ли или не? Къде е повредата?
Идваше му да се хвърли към машинарията на кораба, да къса и да разбива, за да се свърши веднъж завинаги всичко. Но потисна това желание. Дори това да му отнеме една седмица, ще намери мястото, където трябва да се пипне, за да бъде отстранена повредата. И причината за това решение беше доктор Сюзън Келвин и неговото желание да й отмъсти.
Той се обърна бавно на пета и се замисли. Всяка част от Кораба — от самия двигател до всеки отделен ключ — беше внимателно проверена и изпробвана в Хипербазата. Беше почти невъзможно да повярва човек, че нещо може да се повреди. На кораба нямаше поне едно…
О, не. Има, разбира се! Роботът! Той беше изпробван от хората на фирмата, а те, дявол ги взел, си разбираха от работата.
Какво повтаряха непрекъснато? Един робот, естествено, винаги може да свърши по-добра работа.
Това беше почти общоприето схващане, което се дължеше отчасти на рекламата ма „Ю. С. Роботс“. Те можеха да конструират робот, който при определена цел да върши по-добра работа от човека. Не „толкова добра, колкото човек би я свършил“, а „по-добра“.
Докато Джералд Блек гледаше втренчено робота и си мислеше всичко това, веждите му под ниското чело се свиха, на лицето му се изписа удивление и безумна надежда.
Той се приближи още повече до робота и започна да го обикаля. Взираше се в ръцете му, които държаха лоста и щяха да го държат така вечно, освен ако корабът не направеше своя скок в пространството или не се прекъснеше енергията, която даваше сила на робота.
Блек произнесе задъхан:
— Това е. Само това и нищо друго.
Поотстъпи назад и се замисли дълбохо. И каза:
— Няма какво друго да бъде.
Пусна радиопредавателя на кораба, насочен към Хипербазата. И извика в микрофона:
— Хей, Шлос!
Шлос се обади мигновено:
— Велики Космосе! Блек…
— Оставете — каза Блек, — не са нужни речи. Исках само да се уверя, че ме наблюдавате.