— Заслужават и аз не виждам нищо невероятно. Освен това никой не е виждал нашия окръжен прокурор да пие — нито вода, нито алкохол — или да спи. Има и други неща, но мисля, че вече се изразих достатъчно ясно.
Ланинг се отпусна на облегалото на креслото. Известно време двамата се стрелкаха с погледи, после старият робоспециалист поклати глава и каза:
— Не. Ако съчетая казаното от вас с факта, че го казвате тъкмо на мен, става съвсем ясно накъде биете. Но това е невъзможно.
— Но той никак не прилича на човек, доктор Ланинг.
— Ако ми кажете, че той е преоблечен сатана, все още има възможност да ви повярвам.
— Аз ви казвам, че това е робот, доктор Ланинг.
— Аз пък ви казвам, че в живота си не съм чувал по-невероятно нещо, господин Куин.
И пак мълчалив двубой.
— И въпреки това — Куин угаси внимателно цигарата си — ще трябва да проучите тази невероятна история, като използувате всички възможности на корпорацията.
— Такова проучване аз няма да предприема, господин Куин, това е сигурно. Нима предлагате корпорацията да започне да се меси в местните политически борби?
— Вие нямате избор. Представете си, че реша да публикувам тези факти, без да имам доказателства. Уликите са доста косвени.
— Ваша работа.
— Но аз не искам това. За предпочитане е да има доказателства. Което е и във ваш интерес, защото такъв род реклама ще нанесе немалко вреди на корпорацията ви. Предполагам, че са ви добре известни законите, които забраняват използуването на роботи в населените светове.
— Разбира се!
— Знаете, че „Ю. С. Роботс“ е единственото предприятие в Слънчевата система, което произвежда позитронни роботи, а ако Байърли е робот, той непременно е позитронен робот. Известно ви е също, че всички позитронни роботи се дават под наем, а не се продават; че корпорацията остава собственик и стопанин на всеки робот и следователно носи отговорност за неговите действия.
— Господин Куин, няма нищо по-лесно от това, да се докаже, че корпорацията никога не е произвеждала човекоподобен робот.
— А може ли да произведе? Говорим просто за възможности.
— Да, може.
— И очевидно това е възможно да стане и тайно. Без да се регистрира в книгите ви.
— Не и позитронният мозък, сър. Тук се преплитат твърде много фактори, а и всичко става под най-строг правителствен контрол.
— Да, но роботите се износват, чупят се, повреждат се — и биват демонтирани.
— А позитронните мозъци или се използуват отново, или се унищожават.
— Виж ти! — Франсиз Куин си позволи едва забележим сарказъм. — Ами ако някой от тях случайно, разбира се, не бъде унищожен и случайно се намери човекоподобен робот, в който още не е вложен мозък?
— Изключено!
— Вие ще трябва да доказвате това пред правителството и пред народа, тъй че защо не го докажете първо на мен?
— Но какъв смисъл би имало корпорацията да произвежда човекоподобен робот? — изгуби търпение Ланинг. — Какви могат да бъдат нашите съображения? Съгласете се, че ние можем да имаме поне малко здрав разум.
— Моля ви, драги мой. Корпорацията би била много доволна, ако в различните населени светове бъде разрешено да се използуват човекоподобни роботи. Това би донесло огромни печалби. Но у хората са се наслоили предразсъдъци в това отношение. Тогава нека първо им се даде възможност да свикнат с такива роботи — ето какъв способен юрист си имаме, какъв добър кмет. А те се оказват роботи. Купувайте нашите роботи!
— Пълна фантастика И щеше да предизвика смях, ако не беше доведена до абсурд.
— Възможно е. Но защо не докажете, че е така? Или все още предпочитате да го докажете пред публика?
В стаята вече притъмняваше, но още не беше достатъчно тъмно, за да не се забележи червенината, която изби от притеснение по лицето на Алфрид Ланинг. Робоспециалистът протегна бавно ръка към бутона и стените се обляха в мека светлина.
— Ще видим — каза той.
Трудно е да се опише лицето на Стивън Байърли. По документи той беше на четиридесет години и наглед — пак на четиридесет, но неговият здрав, жизнен и добросърдечен вид лишаваше автоматично от всякакъв смисъл изтъркания израз „изглежда на толкова, на колкото е“.
Това беше още по-вярно, когато той се смееше, а в момента той се смееше Смехът му ехтеше силно и продължително, стихваше за малко, после пак се разнасяше.
А напрегнатото лице на Алфрид Ланинг представляваше нещо като паметник на недоволството. Той понечи да се обърне към жената, която седеше до него, но тя само сви тънките си безкръвни устни.
Най-после Байърли успя да си поеме дъх и дойде на себе си.
— Не, кажете, доктор Ланинг… наистина ли? Аз!… Аз робот?