— Няма да го разпори — каза презрително Келвин. — По съобразителност Байърли е най-малкото равен на Куин.
Една седмица преди да бъде утвърдена кандидатурата на Байърли, вестта обиколи града. Но „обиколи“ не е точната дума. Вестта залиташе, препъваше се, падаше и ставаше. Отначало тя предизвикваше смях и остроумни шеги. Ала невидимата ръка на Куин лека-полека засилваше натиска и смехът започна да става пресилен, зазвуча кухо и неуверено и хората взеха да се замислят.
На самото събрание за утвърждаване на кандидатурите цареше смут. Макар да не се очакваше борба. Още преди седмица беше ясно, че няма друг сериозен кандидат освен Байърли. Той нямаше съперник и сега. Щат не щат, трябваше да утвърдят неговата кандидатура, но това хвърляше хората в такъв смут.
Положението не било толкова лошо, ако средният гражданин не се разкъсваше между нещо крайно сериозно — ако обвинението беше вярно, и невероятно глупаво — ако то беше лъжливо.
На другия ден след като събранието утвърди как да е кандидатурата на Байърли, в един вестник се появиха извадки от обширното интервю с доктор Сюзън Келвин, „световноизвестната специалиста по робопсихология и позитроника“.
Това, което настъпя после, народът лаконично нарича „лудница“.
Фундаменталистите само това чакаха. Те не представляваха някаква политическа партия или религиозна секта. Това бяха хора, неуспели да се приспособят към „атомния век“, както се казваше някога, когато атомът беше все още новост. Всъщност това бяха привърженици на простия живот, тъгуващи за една действителност, която сигурно не е била толкова проста за тези, които са я изпитали на гърба си и които затова на свой ред са били привърженици на простия живот.
Фундаменталистите не се нуждаеха от нови поводи, за да проявят ненавистта си към роботите и робопроизводителите. Но поводи като обвинението на Куин и интервюто с Келвин бяха достатъчни, за да придадат тежест на тяхното негодувание.
Огромните заводи на „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“ напомняха кошер, който кипеше от въоръжена охрана. Заводите се готвеха за война.
Около къщата на Стивън Байърли в града гъмжеше от полиция.
Всички останали проблеми на предизборната борба бяха забравени, а предизборната кампания можеше да бъде наречена така само дотолкова, доколкото запълваше промеждутъка между утвърждаването на кандидатурите и самите избори.
Появата на суетливия дребен човек не смути Стивън Байърли. Не му направиха впечатление и мяркащите се на заден план униформи. На улицата пред кордона от мрачни полицаи чакаха верни на традицията на своя занаят, репортерите и фотографите. Една предприемчива телевизионна компания беше закотвила камера срещу входа на скромната къща на прокурора и говорителят с изкуствено възбуден глас правеше най-подробни коментари.
Суетливият дребен човек пристъпи напред. Той държеше в ръце дълъг официален документ.
— Господин Байърли, това е разпоредбата на съда, която ме упълномощава да обискирам тези помещения с оглед на незаконното присъствие на… ъ-ъ-ъ… механизирани хора или роботи от всякакъв вид.
Байърли се понадигна и взе хартията. Хвърли й равнодушен поглед, усмихна се и я върна.
— Всичко е редовно. Влизайте и си вършете работата. Госпожо Хопън — повика той икономката си, която влезе неохотно от съседната стая, — моля ви, придружете ги и им помогнете, с каквото можете
Дребният човек, който се казваше Хароуей, се поколеба, почервеня, опита се напразно да улови погледа на Байърли и каза на двамата полицаи
— Да започваме.
След десет минути се върнаха.
— Готово ли е? — попита Байърли с безразличен тон на човек, който не се интересува особено от отговора.
Хароуей се покашля, подзе с писклив глас, но се спря и започна отново, този път гневно:
— Слушайте, господин Байърли, ние имаме инструкция да претърсим най-внимателно къщата.
— Не го ли направихте вече?
— Беше ни казано съвсем определено какво да търсим.
— Е, и?
— С една дума — да не го усукваме повече, — наредиха ни да претърсим вас.
— Мене ли? — усмихна се широко прокурорът. — А как смятате да направите това?
— Ние носим флуорограф.
— Значи искате да ми направите рентгенова снимка. А имате ли това право?
— Нали ви показах разпоредбата.
— Може ли да я видя още веднъж?
Хароуей, на чието чело блестеше нещо повече от обикновено усърдие, подаде втори път документа. Байърли каза с равен глас:
— Сега ще ви прочета какво трябва да претърсите: „жилищната собственост на Стивън Алън Байърли на адрес 335, Уилоу Гроув, Ивънстрън, а също гаражи, складове и всякакви постройки и помещения, принадлежащи към нея, а също дворното място, принадлежащо към нея…“ да-а… и така нататък. Всичко е вярно. Но, драги мой, тук няма нито дума, че трябва да претърсите вътрешностите ми. Аз не съм част нито от жилището, нито от дворното място. Можете да претърсите костюма ми, ако смятате, че съм скрил в джоба си някой робот.