— Не е в опасност! Не е в опасност! — Лентън издаде някакъв странен звук, като скърцане на пила. — Искаш да кажеш, че ще се изпъчиш на онзи балкон пред петдесет хиляди малоумници и ще се мъчиш да им налееш нещо в главата? На балкон, като средновековен диктатор.
Байърли погледна часовника си.
— Да, и то само след пет минути — щом телевизията бъде готова.
Лентън отговори почти нечленоразделно.
Множеството изпълваше оградения с въжета площад. Дърветата и къщите сякаш растяха направо от плътната човешка маса. А останалата част от човечеството гледаше по телевизията. Въпреки че бяха нищо и никакви местни избори, следеше ги целият свят. Като си помисли за това, Байърли се усмихна.
Но видът на самата тълпа не можеше да предизвика усмивка. Тя издигаше плакати и транспаранти, които повтаряха във всички възможни варианти едно и също обвинение. Враждебната атмосфера дотолкова се бе сгъстила, че беше почти осезаема.
Още от самото начало речта нямаше успех. Заглушаваха я ревът на тълпата и кресливите скандирания на организирани групи от фундаменталисти, които образуваха цели острови сред тълпата. Но Байърли продължаваше да говори — бавно, спокойно.
В стаята Лентън скубеше коси и пухтеше. И чакаше кръвопролитие.
Предните редове на тълпата се люшнаха. Някакъв костелив гражданин с изпъкнали очи и с костюм, който беше къс за тънките му дълги крайници, се провираше напред. Полицаят, който тръгна след него, едва си проправяше път. Байърли му махна гневно с ръка да остави човека.
Слабичкият гражданин излезе точно под балкона. Думите му не се чуваха от рева на тълпата. Байърли се наведе напред.
— Какво казвате? Ако искате да зададете смислен въпрос, ще ви отговоря. — Той се обърна към полицая, който стоеше до него: — Доведете го тук!
В тълпата се чувствуваше напрежение. От различни места започнаха да се чуват провиквания „Тихо!“, които постепенно се сляха в обща глъч, после позатихнаха. Зачервен и запъхтян, слабият човек застана пред Байърли.
— Искате да зададете въпрос ли? — попита Байърли.
Човекът впи поглед в него и каза с дрезгав глас:
— Ударете ме!
И неочаквано чевръсто подложи брадата си.
— Ударете ме де! Вие твърдите, че не сте робот. Докажете това. Не можете да ударите човек, чудовище такова!
Странна, пуста, мъртва тишина. Наруши я гласът на Байърли.
— Няма причина да ви ударя.
Слабият човек се изсмя дивашки.
— Не можете да ме ударите! Невъзможно ви е да ме ударите! Вие не сте човек, а чудовище, което се прави на човек.
Стивън Байърли стисна зъби, замахна с юмрук и му нанесе страшен удар в челюстта — пред очите на хилядите, които гледаха от площада, и на милионите, които гледаха телевизионния екран. Човекът падна възнак в безсъзнание. Лицето му изразяваше само безкрайна изненада.
— Много съжалявам — каза Байърли. — Вкарайте го вътре и се погрижете за него. Когато се освободя, искам да поговоря с него.
И когато доктор Келвин подкара колата си, само един от репортерите беше успял да се опомни дотолкова, че хукна след нея и изкрещя някакъв въпрос, който тя не чу. Но въпреки това Сюзън извика през рамо:
— Човек е.
Това беше достатъчно. Репортерът се втурна, накъдето трябваше.
Останалата част от речта може да се опише като „произнесена, но нечута“.
Доктор Келвин и Стивън Байърли се срещнаха още веднъж — една седмица преди той да положи клетва като кмет. Беше късно — минаваше полунощ.
— Не ми се виждате уморен — каза доктор Келвин.
Новоизбраният кмет се усмихна:
— Издържам и по-дълго без сън. Само не казвайте на Куин.
— Няма. Знаете ли — понеже споменахте Куин, — той имаше интересна версия. Жалко, че я опровергахте. Сигурно ви е известна.
— Само отчасти.
— Тя е във висша степен драматична. Стивън Байърли бил млад юрист, великолепен оратор и голям идеалист и имал известна слабост към биофизиката. Между другото вие интересувате ли се от роботика, господин Байърли?
— Само откъм юридическата й страна.
— А този Стивън Байърли се интересувал. Но станала автомобилна катастрофа. Жената на Байърли загинала, а неговата съдба била още по-лоша. Краката му останали осакатени, лицето — обезобразено, изгубил гласа си, а пострадал отчасти и разсъдъкът му. Не пожелал да се подложи на пластична операция и се откъснал от света. С юридическата професия се свършило — останали му само едни ръце и един ум. По някакъв начин той успял да се снабди с позитронен мозък, и то с един от най-сложните, способен да решава етически проблеми, което е най-висшето постижение на роботиката. После му създал тяло. И направил от своето произведение всичко онова, което самият той мечтаел някога да бъде. И го пуснал на бял свят под името Стивън Байърли, а той останал старият сакат учител, когото никой никога не е виждал…