— За съжаление — каза новият кмет — аз разруших тази версия, като ударих човек. По този повод, както разбрах от вестниците, вие сте казали окончателно думата си — аз съм човек.
— А как стана това? Ще ми кажете ли? Едва ли е случайност.
— Не съвсем. По-голямата част от работата свърши Куин. Моите хора започнаха лекичко да разпространяват слуха, че аз никога не съм ударил човек, че не съм в състояние да ударя човек; и че ако не направя това дори когато ме предизвикат, то ще е сигурно доказателство, че съм робот. Затова аз инсценирах тази глупава публична реч с целия шум и реклама около нея. Изключено беше някой глупчо да не се хване. По същество това беше евтин трик. Но в такива случаи всичко решава изкуствено създадената атмосфера. И, разбира се, емоционалният ефект осигури избирането ми, което беше и моята цел.
Сюзън Келвин кимна:
— Както виждам, навлизате в моята област — вероятно това е наложително за всеки политически деец. Но аз безкрайно съжалявам, че стана именно така. Аз обичам роботите. Обичам ги доста повече от хората. Ако бъде създаден робот, способен да стане обществен ръководител, той не би имал равен на себе си. По Законите на роботиката той няма да е в състояние да причинява зло на хората, ще бъде чужд на тиранията, на корупцията, на глупостта и предубежденията. И след като прослужи известно време, ще се оттегли, макар да е безсмъртен, защото за него ще е невъзможно да огорчи хората, като ги остави да разберат, че ги е управлявал робот. Това би било повече от идеално.
— Освен ако роботът не се провали в някоя работа поради вродените недостатъци на своя мозък. Защото позитронният мозък не може да се сравнява с далеч по-сложния човешки мозък.
— Той ще има съветници. Дори човешкият мозък не може да управлява без помощници.
Байърли погледна с интерес Сюзън Келвин.
— Защо се усмихвате, доктор Келвин?
— Защото Куин не е помислил за всичко.
— Искате да кажете, че неговата версия може да се допълни?
— Съвсем малко. Преди изборите този Стивън Байърли, за когото говори Куин, е бил три месеца в провинцията по някакви неизвестни причини. И се е завърнал точно в навечерието на вашата знаменита реч. В края на краищата той би могъл да направи втори път това, което веднъж вече е направил, още повече че втората задача е била значително по-лесна от първата.
— Не ви разбирам съвсем.
Доктор Келвин стана и приглади полата си. Очевидно се готвеше да си върви.
— Искам да кажа, че има един случай, в който роботът може да удари човек, без да наруши Първия закон. Но само в един случай.
— Кога?
Доктор Келвин, стигнала вече до прага, отвърна спокойно:
— Когато човекът, който трябва да бъде ударен, е просто друг робот. — Тя се усмихна широко и слабото й лице просия. — Довиждане, господин Байърли. Надявам се да гласувам пак за вас след пет години — в изборите за Координатор.
— Дотогава има много време — засмя се Стивън Байърли. Вратата се затвори след нея.
Гледах я стъписан, с широко отворени очи.
— Вярно ли е всичко това?
— От първата до последната дума — отвърна тя.
— Значи великият Байърли е бил робот.
— О, това никога няма да узнаем. Според мен да. Но когато е решил да умре, той е взел мерки да атомизират тялото му. тъй че е невъзможно да се докаже каквото и да било. И после, какво значение има дали е бил робот или не?
— Мммда…
— Вие също имате предубеждения към роботите, което е съвсем неоснователно. Той беше много добър кмет; и пет години по-късно действително стана Зонален координатор.