Выбрать главу

Той се надигна. Тънка усмивчица се изписа на устните му. Значи беше истина… Край на коловете, повече нямаше да са му необходими… След всичкото това време, най-сетне беше намерил по-добър начин да ги убива…

После го загложди съмнение — как да се увери преди здрачаване дали жената действително бе мъртва? Тя нито помръдваше, нито дишаше, нито пък сърцето й биеше… Дали пък…

Мисълта го изпълни с нова неподозирана ярост: защо всеки един въпрос влечеше след себе си нов? Във всеки случай, той не можеше да остане тук и да дебне до залез…

Върна се при камионетката, която беше паркирал край една бакалия, и се възползва от възможността — влезе в магазинчето за кутия доматен сок. Докато отпиваше, отговорът вече се беше оформил в съзнанието му: щеше да е напълно достатъчно да вземе със себе си тялото, за да се увери!

Запали мотора, погледна часовника, който беше оставил на таблото: три следобед. Разполагаше с достатъчно време да се върне за трупа, да го вземе и да се прибере обратно, преди те да се появят.

Около половин час му бе необходим, докато намери къщата и тялото на жената, докато нахлузи ръкавиците и натовари трупа в каросерията, стараейки се да не гледа лицето й. След като приключи, той внимателно вдигна задната каната на камионетката, свали ръкавиците, седна зад волана. Машинално погледна отново часовника. Три следобед. Разполагаше с предостатъчно часове…

И най-неочаквано ужасът се всели в душата му. Ледени струйки на вадички затекоха по гърба му. Сърцето бясно заподскача в гърдите му. Той залепи ухо о часовника.

Беше спрял.

Ръцете му се разтрепераха като на епилептик, когато с трескави пръсти опита да превърти ключа в контакта и натисне съединителя…

Каква лудост! Най-малко за един час беше стигнал до гробището. Но не можеше да определи колко време беше останал там… След това се бе върнал в града, беше търсил тази жена, беше присъствал на агонията й, после бе ходил до бакалията и отново се бе върнал, за да вземе трупа. Колко часът можеше да е в действителност?

Кръвта в жилите му се смрази. Представи си как те го дебнеха освирепели, насъбрали се около къщата… Дали не беше оставил отворена вратата на гаража? Господи? Горивото, уредите му, генераторният агрегат

С ядно ръмжене натисна педала до дупка. Камионетката уплашено подскочи напред. Стрелката на километража се плъзна на сто и десет. Какво щеше да стане, ако те го причакваха? Как щеше да се прибере у дома?

Опита се да запази спокойствие, да се овладее. Не трябваше да се предава точно сега.

„Ще успея!“ — помисли си. Но не виждаше по какъв начин.

Как можа да забрави ненавит часовника? Направо му идваше да се убие!

„Няма никакъв смисъл да си блъскаш главата… — започна пак да се убеждава. — Те ще го сторят на драго сърце вместо тебе!“

После осъзна, че бе премалял от глад. От предната привечер едва бе успял да похапне.

Смълчаните улици прелитаха покрай него и от време на време той хвърляше уплашени погледи наляво-надясно. Искаше да се убеди, че все още ги няма, че не са наизлезли по входовете на къщите. Струваше му се, че тъмнината го обгръща в своите черни плащове с шеметна бързина. Как беше възможно? Или всичко бе плод на обезумялото му въображение?

Не, не можеше да бъде толкова късно

Когато сви на ъгъла между Уестърн авеню и Комптън булевард, видя мъжа да изскача тичешком от една къща и да се втурва право срещу него с див крясък. При вида му и докато го подминаваше, нажежени шишове го прободоха в сърцето, ледени длани като клещи го стиснаха за гърлото.

Не можеше да кара по-бързо. Сърцето му още повече се сви при мисълта за спукана гума, за търкаляща се камионетка, за евентуалното му размазване във фасадата на някоя сграда…

Колкото и да не му се щеше, трябваше да намали, за да вземе завоя на Симарън стрийт. С крайчеца на окото съгледа някакъв друг мъж да се отскубва от източилата се сянка на крайпътната къща и да хуква подир колата. После, когато с безумно свистене на гумите успя да завие зад ъгъла, ужасът склещи сърцето му, а дъхът му спря.

Те всички се бяха събрали пред къщата. Очакваха го…

Поиска да изкрещи, вцепенен при вида им, ала викът се запъна безмълвен в гърлото му. Не, не и не! Той не можеше да умре просто така! Той не искаше да умира! Естествено, преследван от толкова време от дебнещия страх пред сили, които нито би могъл да разбере, нито да опише, той си бе мислил за смъртта, дори я беше желал… Но точно сега не искаше да умира. Не и по такъв нелеп начин!…