Едва след това, изнемощял, се свлече на пода и дълго остана така в зловещото тъмнило — с разбесняло сърце, със свистящи гърди и с омекнали ръце и крака. Отвън те подивели завиха, заудряха по вратата с юмруци и в някакво освирепяло безумие закрещяха името му. Чу ги как насъбраха камъни, а после с ругатни ги запратиха срещу къщата.
След дълъг, безкрайно дълъг момент той успя да се изправи и да отиде до бара. Половината от уискито, което си наля, се разплиска върху килима. Останалото изпи на един дъх. Беше се разтреперал като лист, косен от бръснещите повеи на мразовит вятър. Постепенно топлината на алкохола се разля по вените, обля на талази тялото му, сгря го и той като че ли се почувства по-успокоен.
Ужасен шум отвън го сепна, накара го да подскочи. Той се спусна към шпионката и погледна. Със скърцащи от безсилие зъби ги видя, че бяха преобърнали камионетката и я трошаха с камъни, откъртваха цели парчета от каросерията, разбиваха непоправимо двигателя…
Поиска да светне. Напразно. Обезумял се втурна в кухнята. Хладилникът бе спрял. Къщата му се беше превърнала в гробница…
Тогава яростта му избухна. Това вече бе прекалено! Опипом затършува из чекмеджетата на бюрото, докато най-сетне намери каквото търсеше: пистолетите! Блъскайки се като слепец из тъмните стаи, той стигна до входната врата, измъкна рязко стоманения лост и я разтвори широко. Чу ги как заръмжаха свирепо.
— Идвам, копелета мръсни! — зловещо им изръмжа на свой ред.
Отнесе черепа на първия почти от упор. Мъжът се свлече на прага, но почти веднага след него налетяха две жени, протегнали напред посинелите си, кални ръце. Когато и те последваха мъжа върху прага, той продължи да прострелва телата им, докато не ги направи на решето и докато и двата пълнителя не се изпразниха. Дива усмивка бе разчекнала устните му в гримаса.
После втрещен застина, смразен до мозъка на костите си. Помисли си, че полудява, когато видя как трите трупа се надигнаха и отново се нахвърлиха срещу него…
Изтръгнаха пистолетите му и той ги заблъска с юмруци, зарита ги слепешком, където свари. Чак когато усети пронизващата болка в рамото, едва тогава осъзна своята лудост, абсурда на онова, което правеше. Отстъпи към вратата. Някаква мъжка ръка го прихвана през врата, задърпа го за яката. Успя да се изскубне, да отблъсне своя нападател назад, и преди другите да успеят да го докопат, отскочи обратно в къщата, затръшвайки вратата…
Робърт Невил отново се бе озовал във влажната тъмнина на своята обител и слушаше как вампирите виеха отвън.
Облегнат на стената, той се мъчеше бавно да възстанови силите си. Горещи сълзи се стичаха по зле избръснатите му бузи. Разкървавените ръце го боляха.
Всичко беше загубено, всичко. Чувстваше се вледенен и самотен, сякаш увиснал нейде в космоса.
— Вирджиния… — проплака той като ужасено, малко дете, което изведнъж е разбрало, че се е загубило. — Вирджиния… Вирджиния…
Част втора
Март 1976
Къщата отново бе станала обитаема…
В действителност, беше такава дори малко преди това, тъй като в крайна сметка той бе отделил цели три дена, за да шумоизолира стените. Сега те можеха да го зоват и да вият колкото си искат: той повече не ги чуваше. Особено го радваше фактът, че не чуваше Бен Кортман.
Естествено, всичко това му беше отнело не малко време и усилена работа. Най-напред се беше наложило да намери нова кола, което се оказа по-трудно, отколкото си беше представял. Трябваше да отиде чак до Санта Моника, където се намираше единственият му познат гараж за нови камионетки „Уйлис“ — само такива бе ползвал до този момент, а сега не бе най-подходящото време да се отдава на нови експерименти. И дума не можеше да става да ходи пеша до Санта Моника. Така беше поел риска да използва някоя от многобройните коли, паркирани в съседство край къщата. Повечето от тях бяха негодни, излезли от употреба, изоставени и отдавна захвърлени там. Той се бе разтърсил и най-сетне в един гараж на петстотин метра от тях бе намерил онова, което му трябваше. С колата бе извършил безпроблемно пътуването и се бе върнал от Санта Моника един час преди залез. От около месец съблюдаваше стриктно времето… И имаше защо…