След като изпи портокаловия сок, той си приготви две бъркани яйца, наряза хляба на масата.
— Да ти направя препечени филийки? — запита го Вирджиния. — Само ще те помоля да хвърляш по едно око на яйцата… Ах, още ли има?
— Какво?
— Пак някаква мушица — отвърна тя, като вяло замахна с ръка.
Той успя да хване мушицата и я размаза.
— Мушици, мухи, комари, бълхи… — въздъхна Вирджиния.
— Навлизаме в ерата на насекомите…
— Опасно е. Те са преносители на болести… Трябва да поставим противопаразитна мрежа над леглото на Кати…
— Знам — съгласи се Невил. — Мислил съм вече по въпроса.
— Имам чувството, че вече и инсектицидите не дават никакъв ефект…
— Този, който купих, уж беше най-добрият.
Той сипа яйцата в една чиния, седна отново и се зае с храненето.
— Надявам се все пак, че не служим за подхранване на някаква си там нова раса от супердървеници или тем подобни — изпробва чувството си за хумор. — Спомняш ли си за нашествието на гигантските скакалци в Колорадо преди време? Дали пък насекомите не са в период… как да кажа, в период на мутация?
— Това пък какво е?
— Това означава, че в момента те търпят, как да ти обясня… резки промени. Отведнъж прескачат десетки етапи в своята еволюция или пък се развиват, подвластни на непознат процес, който не би могъл да се прояви, ако не бяха…
Настана мълчание.
— Бомбардировките ли? — оживи се тя.
— Може би.
— Те предизвикаха пясъчните бури… И най-вероятно са виновни не само за това…
На устните й се изписа тъжна усмивка.
— Говори се, че сме спечелили войната…
— Никой не я е спечелил.
— Напротив — комарите…
— Тук, струва ми се, си напълно права — заключи Невил.
Така останаха седнали, без да казват нищо, всеки потънал в мислите си. Единственият шум, който се долавяше в кухнята, бе потракването на вилицата на Невил.
— Ходи ли при Кати тази нощ? — запита го Вирджиния.
— Току-що надникнах в стаята й. Още спи. Смятам, че е добре.
Тя замислено се взря в лицето му.
— Боб, питам се… Няма ли да е по-добре да я изпратим за малко при майка ти, на изток… Докато не се оправя. Може да е заразно…
— Бихме могли… — съгласи се той. — Но ако е заразно, тя няма да е на сигурно място нито при майка ми, нито където и да било другаде.
— Не искаш ли?
Видът й беше угрижен.
— Не знам, скъпа. Струва ми се, че и тук си е добре. Ако нещата в квартала тръгнат на зле, няма да я пускаме повече на училище.
Вирджиния като че ли искаше да добави още нещо, но се възпря.
— Както ти прецениш — отвърна му просто.
Той погледна часовника.
— Трябва да побързам.
Набързо изгълта остатъка от закуската. Докато допиваше кафето, тя го запита дали не е купувал вестник предния ден.
— В дневната е.
— Нещо ново?
— Не. Все едни и същи брътвежи. Цялата страна е повече или по-малко засегната. Още не били успели да открият проклетия микроб.
Тя прехапа горната си устна.
— Никой ли не знае за какво точно става въпрос?
— Съмнявам се. Ако бяха открили нещо, щеше да се разбере.
— Но те трябва да имат все някакво мнение по въпроса?
— Всеки си има своето мнение. Само че нито едно не е достатъчно обосновано.
— Какво пишат?
— Били разни последици от войната…
— И ти ли мислиш така?
— Войната свърши отдавна…
— Боб — най-неочаквано смени тя темата, — трябва ли наистина да ходиш в завода?
Той се усмихна обезсърчено.
— Какво друго бих могъл да направя? Нали трябва все някак да преживяваме…
— Знам, но все пак…
Той улови ръката й и забеляза, че бе леденостудена.
— Всичко ще се оправи, скъпа! — за сетен път се помъчи да я успокои.
— Мислиш ли, че трябва да пращаме Кати на училище?
— Да. Докато властите не затворят училищата, не виждам защо трябва да я държим вкъщи. Тя не е болна.
— Но всичките тези деца там, заедно на едно място…
— Не мисли за това…
— Щом ти смяташ, че така ще е по-добре…