— Кати!
Яки десници се бяха вкопчили в него, хора в комбинезони и газови маски го бяха издърпали настрана и назад. Мозъкът му се късаше на парчета, той продължаваше да крещи…
После настана нощта и болката, която го размазваше като с удари на боздуган… Лавата на алкохола, разливаща се по склоновете на гърлото му… Завръщането към живота…
Опомни се онемял, вцепенен в колата на Бен Кортман. Очите му не можеха да се откъснат от стълбовете гъст дим, пълзящи ниско към тях, които после ги подминаваха и се извиваха към небето като черен дух, като призрак, отчаян от всички земни тегоби…
Споменът го накара да затвори очи. Той стисна зъби и продължи да стиска, докато болката не го проряза в страните.
Не!
Той не можеше да остави Вирджиния в пламъците на този ад. Дори ако се наложеше да го убият…
Излезе бавно от къщата и заслепен от залязващото слънце, се отправи към дома на Бен Кортман.
„Въобще не ме интересува, че така повелява законът… Въобще не ме интересува, че осъждат на смърт всички, които го престъпят… Аз няма да им оставя Вирджиния, няма да им я дам…“
Заблъска по вратата, изкрещя:
— Бен!
Къщата на Бен Кортман тънеше в тишина. Угнетяваща и мрачна. Всичко се беше смълчало. През прозореца той виждаше червеникавия диван, нощната лампа, играчките на малката Кортман.
Заблъска по-силно.
— Бен!
Къде, по дяволите, се беше дянал тоя Бен? Невил завъртя топката на бравата, бутна вратата, пристъпи в притихналата дневна.
— Бен! — извика високо. — Необходима ми е колата ти…
После замръзна неподвижен, провеси ръце.
Бен и Фреда Кортман бяха в спалнята, изтегнати върху двете еднакви легла. Бен беше с пижама, Фреда по нощница. Дишането им бе странно забавено, едва забележимо. На гърлото си Фреда имаше малка раничка, покрита с коричка засъхнала кръв. По гърлото на Бен не личаха никакви странни следи.
„Да можех само да се събудя!“ — помисли си Невил.
Но не. Нямаше никакъв изход от всичко това. Той не спеше…
Намери ключовете от колата върху бюрото, след което побърза да напусне притихналата къща.
Това бе последният път, когато видя Бен и Фреда „живи“.
Паркира колата пред своя гараж и се прибра у дома. Какво да прави оттук нататък? Нямаше да ги остави да изгорят тялото на Вирджиния. Не, и дума не можеше да става. Но тогава какво, какво да предприеме? Всички погребални бюра бяха затворени с постановление. Законът не предвиждаше никакви изключения — веднага след смъртта труповете трябваше да бъдат извозвани до ямите-крематориуми, където да бъдат изгаряни. Това се оказваше единственият възможен начин бактериите, причинили епидемията, да бъдат унищожени.
Невил много добре го знаеше. Знаеше и какво изискваше законът. Но колко хора го спазваха? Колко мъже биха се съгласили да хвърлят в пламъците онази, с която бяха делили живот и любов? Колко родители биха се съгласили да изгорят в крематориумите децата им, които до този ден нежно бяха обичали? А колко деца щяха да са съгласни да хвърлят в адските огнища на ямите своите любими мама и татко?
В едно поне бе сигурен: той нямаше да ги остави да изгорят тялото на Вирджиния.
Най-сетне се реши да предприеме нещо.
Взе игла и конец, уви Вирджиния в чаршафа, върху който се втвърдяваше тялото й, после грижливо съши савана. След това отиде в кухнята, изпи още една чаша уиски, пак се върна в стаята. Наведе се над леглото, подпъхна ръце под безжизнения увит труп.
— Вирджиния, скъпа, ела… — проплака.
Тези думи сложиха точка на нещо, усети го и докато пренасяше тялото на Вирджиния в колата, почувства как топли сълзи набраздиха бузите му…
Грабна от гаража една лопата и я хвърли в колата. Тъкмо се канеше да потегли, когато изведнъж нечие присъствие неочаквано го накара да потрепери. Някакъв мъж тичешком пресече улицата и се втурна към него.
— Стойте! Не тръгвайте!
Невил изчака мъжа да приближи. Видът му беше болнав, изнемощял.
— Не бихте ли могли да откарате… и майка ми…?
— Аз… аз, всъщност… — започна Невил, неспособен да намери продължението.