В края на краищата, тяхното присъствие бе за предпочитане пред ужасните пясъчни бури!
Той се извъртя на пети, върна се обратно в къщата, затвори и заключи вратата, намести тежкото стоманено резе. Влезе в кухнята, спря електрическата печка, извади котлетите от фурната. И тъкмо когато се готвеше да приседне край масата, най-неочаквано застина. Шест и двадесет и пет, това бе техният час днес…
Отвън Бен Кортман го викаше:
— Невил, излез, Невил!
Робърт Невил се отпусна с въздишка до масата и се зае с вечерята.
Беше в дневната, опитваше се нещо да прочете. Беше си налял уиски с вода, държеше чашата в ръка. Грамофонът кънтеше, увеличен почти до краен предел.
Въпреки това продължаваше да ги чува отвън. Сякаш бяха неведома сила, той долавяше техния шепот, тътренето на краката им в мрака нагоре-надолу, чуваше техните викове, караниците помежду им. От време на време тежък камък блъсваше засрашително, запратен по кепенците на прозорците, които пропукваха, но не поддаваха. Понякога се извиваше протяжният вой на куче. Те отново се бяха върнали, бяха дошли, а целта им бе същата…
За миг Робърт Невил затвори очи, стисна устни, запали поредна цигара. Ако имаше достатъчно свободно време, щеше да изолира къщата от всякакви шумове. Така навярно животът щеше да е по-поносим, след като нямаше да ги чува. Цели пет месеца бяха изминали и през цялото това време той беше нащрек… Впрочем, вече не ги и поглеждаше. Жените обаче бяха забелязали промяната в поведението му и с неприлични жестове, с изкусителни омайни гласове се бяха помъчили да го изкарат навън. Не, той предпочиташе да не присъства повече на всичкото това…
Остави книгата — ръководство по психология, — и под звуците на разливащата се от грамофона мелодия защура невиждащ поглед по излинелия килим. Опасенията и мислите му витаеха около странни неща. Замисли се, например, дали не би могъл да натъпче памук в ушите си, за да не ги чува, но по такъв начин щеше отведнъж да отреже и трелите на музиката. После, имаше и нещо друго, не искаше да се оставя те да го водят, да му налагат какво точно да прави, не искаше безропотно да им се подчинява… Отново стисна очи. „Най-лошото е с жените!“ — заключи… Безсрамните им жестове и заемани пози, предизвикващи го и надяващи се той да ги забележи в тъмното и да се реши да излезе най-сетне…
Мисълта за това бе завладяла изцяло съзнанието му.
Мразовити тръпки пролазиха по гърба му. Всяка вечер се повтаряше едно и също. Четеше, слушаше музика, после най-неочаквано потъваше в мечтания как да изолира от шума къщата, как да се предпази от пагубното влияние на жените. И как въобще да се отърве от обсебващата го все повече мисъл за тях. Демонични пламъци се подпалиха в най-потайните кътчета на душата му. Всичките тези неща му бяха познати — дразнеше го най-вече неспособността му да се овладее. Мисълта за това го разяждаше, влудяваше го дотолкова, че в един момент той повече не можеше да се сдържи на едно място, болката се разразяваше. Тогава започваше да снове с тежки крачки и стиснати юмруци из стаята като мечка в клетка. Приискваше му се нещо да хапне, да си пусне някой филм или да се напие до самозабрава, да увеличи още повече звука на грамофона…, да направи каквото и да е, щом като нещата бяха решили да тръгнат на зле.
Усети как мускулите в стомаха му се свиха болезнено. Отново взе книгата, опита се да поднови четенето, засрича мъчително всяка една думичка. След малко книгата пак се изплъзна. Не, никакъв роман не бе в състояние да потуши онзи огън, който бушуваше у него. Посланието на вековете бе неспособно да назове нямата болка, изгаряща плътта му. И това го караше да беснее, довеждаше го почти до ръба на нервната криза. Защото беше проказа, защото унизяваше човешкото му достойнство. Разбира се мъчещото го желание, обсебило го изцяло, бе съвсем естествено. Той обаче нямаше изход. Те го бяха обрекли на самота и трябваше да свиква с нея.
„Имаш все още разсъдък, нали? — окуражаваше се понякога. — Използвай го тогава, измисли нещо!“
Той увеличи докрай грамофона, насили се да прочете цяла една страница без прекъсване, но не можа. Не успя да продължи дори и един ред.
Защо те не го оставяха на мира, защо не му даваха нито миг покой? Нима те всички си мислеха, че ще могат да го измамят? Означаваше ли това, че всички те бяха толкова глупави? И защо всяка нощ те продължаваха да прииждат, да се връщат отново и отново пред дома му? Цели пет месеца бяха изминали… Нима те не можеха да се откажат, нима не можеха да опитат някъде другаде?