Коловете: не… Дясна колона…
Огледалата: Милостиви Боже! Какво общо можеха да имат те с бацилите? Дясна колона…
Чесънът:
Той спря, зъбите му заскърцаха ядно. Трябваше да намери какво да запише в лявата колона! Трябваше на всяка цена да спаси честта — своята и на чесъна! Чесънът трябваше да им влияе по някакъв начин! Но как?
Той усети как изведнъж го хванаха бесовете, гневът му изригна. Смачка листа и го запокити на пода. Два пъти последователно напълва чашата догоре и я изпразва на един дъх.
„Превърнал съм се в скот — изръмжа злобно на себе си. — Станал съм отвратително, тъпо, ограничено животно! Не ми остава нищо друго, освен да се наливам до умопобъркване. Явно, за друго не ме бива…“
Разби чашата в стената и започна да лочи направо от бутилката.
Не изтрезня в продължение на цели два дена.
В размътеното му съзнание бе започнала да се прокрадва нелепата мисъл да продължи да пие така до края на своите дни или поне докато не изцеди и последната капчица алкохол, когато изведнъж стана чудо. Чудото го споходи на третия ден на разсъмване, когато, залитайки, беше излязъл от къщата да провери дали все още светът съществува, въпреки самия него.
На моравата пред дома му имаше куче!
В момента, в който Невил отвори вратата, животното престана да души тревата и явно ужасено от появяването му, отскочи назад. Невил вцепенен се закова на място, гледащ с невярващи очи кучето, което се обърна кръгом и, мятайки опашка, избяга.
Животно! Посред бял ден, при това живо!
Невил на свой ред подскочи напред, за малко не се препъна в избуялата трева и хукна след кучето. Гласът му разцепи смълчания простор над Симарън стрийт.
— Тука! Ела тука!
Всяка крачка от задъхания бяг кънтеше в мозъка му, сърцето му заподскача още след петия метър. От другата страна на улицата кучето препускаше като побесняло.
— Тука! — изкрещя пак Невил. — Връщай се тука!
Тъпа болка в слабините го накара да спре. Кучето направи същото, обърна муцуна, погледна към него, после отново побягна. Беше кафеникаво, на бели петна, с източено тяло, Невил не можеше да определи каква порода. Едното му ухо беше разкъсано.
— Тука! Ела тука!
В гласа му изригна истерия. Кучето изчезна зад завоя на улицата. Забравяйки за разкъсващата го мигрена и болката, която като че с нажежени шипове пробождаше хълбоците и слабините му, Невил отново закрета подир него.
В продължение на цял час се мъкна така с гумени крака, провиквайки се от време на време:
— Тука!… Идвай тука!
Най-сетне се прибра в къщата изтощен, смазан от налегналото го детинско отчаяние. Да срещне живо същество след всичкото това време, да открие другар и веднага да го загуби — ето това не можеше да приеме. Не беше ли за окайване?… Какво толкова, че ставаше въпрос само за едно нищо и никакво куче… Само за едно куче?
Ала за Робърт Невил това куче беше безценно откритие!
Нямаше желание нито да се храни, нито да пие. Чувстваше се толкова зле, че в един момент реши да си легне, но не можа да заспи. Превъзбуден, обзет от нервно вълнение, той се мяташе наляво-надясно върху възглавницата, а устните му несъзнателно и едва чуто мълвяха — „Идвай тука! Ела тука, при мен!… Нищо лошо няма да ти сторя!“
Следобеда излезе да потърси кучето наоколо, но напразно. Когато към пет часа се прибра обратно, остави на стълбището пред вратата купичка мляко и парче месо. Опаса ги с луковици чесън, за да не могат вампирите да ги докоснат. Малко по-късно си помисли, че кучето сигурно също е заразено от болестта и че чесънът най-вероятно и на него по същия начин щеше да му попречи да се приближи… Въпреки това имаше нещо, което той все още не смогваше да проумее: ако кучето действително беше носител на болестотворния микроб, то как тогава можеше да броди посред бял ден? Трябваше ли в такъв случай да предполага, че то беше заразено съвсем леко и обмяната на веществата му не бе нарушена? И ако това се окажеше вярно, как тогава то се беше изплъзнало на другите?
„Господи! — ужаси се Невил. — Ами ако привлечено от храната, дойде тази нощ и те го убият? Едва ли ще мога да го преживея!… Сигурно ще се самоубия!…“
Да се самоубие… Досега подобна мисъл още не го беше спохождала. Разбира се, не можеше да каже, че се отнасяше към тялото си с подобаващо внимание и грижи. Не се хранеше здравословно, не спеше достатъчно и спокойно, нито пък пиеше в рамките на разумното. Но в това нямаше и помен от самоубийство. Защо тогава идеята да се самоубива не го бе навестявала досега? Ето, дори и на този въпрос не можеше да намери достатъчно смислен отговор. С нищо не се бе примирил, не бе приел в действителност и живота, който бе принуден да води, не се бе адаптирал към него. И въпреки това продължаваше да съществува тук и сега, цели осем месеца след като последната жертва на епидемията беше издъхнала; девет месеца, откакто за последен път бе разговарял с човешко създание; десет месеца, откакто Вирджиния го беше напуснала… Толкова време беше изтекло, а той продължаваше да е в този свят на абсурда, без бъдеще, без каквато и да е надежда. Инстинкт за самосъхранение ли беше това или проста безсмислица? Или пък въображението му бе прекалено бедно, за да си представи, че може да се самоунищожи? Защо досега не го беше направил? Каква бе причината, мътните да го вземат? Защо не бе посегнал на себе си още в първите, най-мрачните и най-отчаяни дни?