Нощем край къщата бродеха и Живи Мъртъвци, а техният мозък най-вероятно не беше засегнат…
Той тръсна глава, помъчи се да прочисти съзнанието си от натрапчивите мисли. Не беше настроен сега да разсъждава.
Останалата част от заранта прекара в доизкусуряване на плитките чесън. После за миг се запита дали и чесновите цветчета не оказваха същото зловредо влияние, както и самите скилидки? Сигурно, защо пък не?
След като закуси, той се намести зад шпионката. Отвън всичко се беше смълчало. В стаята се чуваше единствено глухото съскане на климатика.
Кучето се появи едва към четири следобед.
Невил рязко се отърси от налегналата го ленива дрямка и напрегнато вторачи сънливи очи в него. Животното приближаваше бавно и внимателно къщата, с недоверчив поглед оглеждаше всичко наоколо. Куцукаше. Дълбоко в себе си Невил пожела да му се отдаде възможността да го излекува и по този начин да спечели доверието му. После кой знае защо се сети за Андрокъл13 и лъвовете…
С голямо усилие на волята си наложи да не мърда, да не вдига никакъв шум. Самият факт, че бе тук, че наблюдава как шумно четириногото лочи млякото, как мляска и лакомо поглъща парчето месо… му доставяше неизмеримо удоволствие и чувство за сигурност, караше го да се усмихва блажено, без даже да го осъзнава.
Сърцето му се сви болезнено, когато след като приключи с храненето, кучето изведнъж побягна, сякаш подплашено от нечие невидимо присъствие. Невил веднага скочи към вратата. После се спря. Не, не трябваше да го прави. Само щеше допълнително да подплаши животното. По-добре да го остави да си отиде. Застана пак зад шпионката и с тъга го загледа как се отдалечава. „По-добре да е тъй — повтори си мислено, — така пак ще се върне…“
Наля си малко уиски в една чаша, разреди го с вода, отпусна се с въздишка във фотьойла. Замисли се къде ли кучето прекарваше нощите? Животното трябваше да е изкусен майстор в укриването, след като бе успяло да им се изплъзне толкова време… А най-вероятно бе олицетворение на онези изключения, които потвърждаваха правилата. Но самият факт, колкото и да се крепеше на случайността, даваше храна за размисъл. След като едно куче с ограничен интелект, действащо чисто инстинктивно, беше успяло да оцелее, защо тогава и същество, надарено с разум, да не е успяло a fortiori14 да го направи?
Невил побърза да отблъсне подобна хипотеза, побърза да избяга от омайното й заслепение. Таящата се там надежда можеше да се окаже пагубна за него… Не трябваше в никакъв случай да се поддава на такива обаятелни халюцинации.
На следващата сутрин кучето отново се върна.
Този път Невил отвори вратата и се показа. Животното веднага отпраши обратно, както обикновено. Невил очакваше подобен развой, но устоя на изкушението да го последва. Възможно най-предпазливо и най-естествено той приседна на стъпалата. От другата страна на улицата кучето тичаше между къщите и скоро изчезна зад оределите стобори. Четвърт час Невил остана така седнал, без да помръдне, после стана и се прибра.
Кучето се върна към четири. Невил го изчака да се нахрани, едва след това се реши да излезе. Четириногото отново побягна, ала този път, видяло, че никой не го преследва, спря на срещуположния тротоар и загледа къщата.
— Как е, приятелю, добре ли похапна? — извика му Невил и още при екота на гласа му кучето отпраши.
Невил пак се намести на прага. Вече не издържаше. Заскърца нервно със зъби, готов да избълва порой от проклятия срещу страхливото псе. Но се опита да си представи всичко, което то явно бе преживяло — безконечните нощи, сгушено в някоя Бог знае къде тъмна бърлога, докато край него бродеха вампирите. Опита се да си представи борбата му за оцеляване в един свят без господари, в който то се беше превърнало в пленник на старите си навици да бъде зависимо от някого и от нещо…
„Клетото куче! — не се сдържа Невил. — Ще се помъча да направя така, че да забравиш всичко това…“
13
Андрокъл — римски роб от I век, който, хвърлен на арената при лъвовете, бил пощаден от лъва, за когото преди време се грижил и бил излекувал /бел.прев./