В крайна сметка, може би в този абсурден свят едно куче имаше повече шансове да оцелее, отколкото едно човешко създание! Животното бе много по-дребно на ръст, можеше по-лесно да се скрие — в това отношение имаше и повече възможности за избор… А и обонянието му бе по-развито, естествено, можеше да го използва като скрито оръжие…
В действителност подобни разсъждения донякъде дразнеха Невил. Въпреки аргументите на разума, той винаги се беше надявал, макар и смътно, че някой ден ще открие друг „оцелял“ подобно на него — мъж, жена или дете, — не го интересуваха нито пола, нито възрастта им… Понякога тези неща му се явяваха насън, а понякога си ги представяше и наяве. Най-често обаче се мъчеше да привикне с идеята, в която бе искрено убеден — че той е последният жив представител на своята раса, последният „нормален“ човек на Земята, поне в онази й част, в която се беше родил, израснал и винаги беше живял…
Увлечен така в размишления, той беше забравил за времето. Вечерта беше започнала да спуска своите призрачни воали. Ненадейно съгледа Бен Кортман, който изневиделица се бе появил и тичешком пресичаше улицата, протегнал към него костеливите си ръце.
— Невил! Невил!
Невил скочи обратно в къщата, залоствайки грижливо вратата. Ръцете му леко трепереха.
Много дни след това той излизаше навън точно в момента, в който кучето привършваше с храненето. Всеки път появяването му прогонваше животното, но колкото повече дните минаваха, толкова по-бавно и по-наблизо бягаше четириногото. Докато един ден се спря в средата на пустата улица, обърна се срещу Невил и залая. Невил не помръдна. Остана все така на прага на къщата. Ако някой можеше да ги види отстрани, щеше да си помисли, че играеха странна игра на опитомяване.
После, един ден Невил седна на стъпалата преди идването на кучето и когато то се появи, той не помръдна, продължи да седи на пруста. Близо половин час животното се увърта край къщата, без да се осмели да приближи до храната и до човека. Машинално Невил кръстоса крака. Това съвсем обикновено движение подгони в бяг кучето, което спря едва десетина метра по-нататък.
— Ела, ела тука, приятелю! — благо му се усмихна Невил. — Ела да хапнеш! Ти си добро куче, послушно, ела…
Изнизаха се още две-три минути. Снижило тяло, кучето се приближаваше с недоверие, сантиметър по сантиметър. Когато се озова на моравата, дълго остана приклекнало. После съвсем бавно, протягайки предпазливо лапа след лапа, то се запримъква, без да изпуска Невил от погледа си.
— Точно така, ела — меко и гальовно го прикани Невил. — Ела да се нахраниш… Та-а-ка, добро куче…
Този път кучето не се стресна от гласа му, но дълго се колеба, преди да направи последните крачки, делящи го от месото и млякото.
— Хайде, не се бой… — почти изшептя Невил. — Нищо лошо няма да ти направя, ела да се нахраниш!…
И най-неочаквано кучето изпъна гръб, полетя като стрела напред, грабна в зъби месото, след което хукна обратно презглава и го отнесе от другата страна на улицата. Невил се стъписа в началото, но после избухна в доволен смях.
— Значи такива ми ти работи, а? — смееше се добродушно. — И ти си ми било едно куче…
Без да прави резки движения, той загледа животното, което лакомо поглъщаше месото, без да го изпуска от око.
— Хапвай, хапвай — не преставаше да го успокоява Невил. — Не се притеснявай. Утре ще имаш истинска храна за кучета. Не мога все пак да ти предоставя всичките си месни запаси, нали и аз трябва да се храня!…
Той отново се разсмя. Когато кучето най-сетне се нахрани, то се облиза и пак запристъпва към къщата, този път по-смело. Невил не трепна, сърцето му обаче заби по-силно. Животното вече се страхуваше по-малко от него, в това не можеше да има съмнение и този факт го изпълваше с радост.
— Изпий си сега водата! — каза му. — Не се плаши, пий спокойно!…
Доволна усмивка се изписа на устните му, видял как животното наостри уши: то го слушаше!
— Ела, ела, приближи се… — не преставаше да го окуражава. — Нали ти казах, нищо няма да ти направя!…
Кучето наближи купичката и започна да пие, като крадешком го наблюдаваше.
— Виждаш ли, не трепвам, нищо не правя… — продължаваше да го успокоява Невил. Не можеше да познае собствения си глас, струваше му се чужд. Почти цяла година не бе чувал човешка реч, забравил бе какво е това разговор. А времето бе много, прекалено много — цяла една година.
„Като заживееш с мен, ще ти говоря през цялото време — помисли си. — Ти ще си моят събеседник!“
После, когато кучето свърши и с пиенето, той отново гальовно го приласка:
— Ела сега тук, ела при мен…