Беше към единайсет вечерта, когато Невил внимателно надигна крайчеца на завивката.
Кучето се сепна, потръпна, заръмжа тихо, озъби се, но Невил пак заговори. Малко по-късно го помилва зад врата, усмихна му се.
Четириногото надигна към него глава. Очите му бяха все още изплашени, натежали от влага. После, най-неочаквано, заблиза ръката, която го галеше.
Невил почувства как гърлото му се сви, а очите му се напълниха със сълзи. Поиска да продума нещо, но не можа.
Няколко дена по-късно кучето умря.
Този път Невил не потърси забвение в пиенето. Напротив — отхвърли надалеч каквато и да е подобна мисъл. Нещо се бе променило. Опитвайки се да анализира случилото се, той стигна до заключението, че последното му затъване в покварата на пиянството го беше завлякло на дъното, изпълвайки го до краен предел с отчаяние. Освен да се самоубие, нищо друго като че ли не му оставаше.
Естествено осъзнаваше, че надеждите, родили се дълбоко у него с откриването на кучето, доникъде нямаше да го отведат. В свят, в който ежедневният ужас бе всевисш законодател и разпоредител, мечтите не бяха никакво разрешение. Невил се бе примирил с ужаса и едва сега разбираше, че му бе по-трудно да преодолее не толкова дебнещия го страх, колкото неговата баналност. А това до известна степен го успокояваше — съзнанието, че играе с открити карти, че знае точно какво означават за него правилата на тази игра.
Изпита много по-малко тъга, отколкото си представяше, докато заравяше кучето. Все едно погребваше напразните надежди на зловредите си илюзии. От този момент нататък се зарече безропотно да приема условията, в които му се налагаше да живее — без повече да проявява ненужен гняв, без да е необходимо за най-малкото нещо излишно да си блъска главата.
Така примирен, той отново се захвана за работа с още по-голямо усърдие.
Все още си спомняше какво се бе случило една година по-рано, няколко дена след като за втори път беше погребал Вирджиния…
Беше шумна, гореща привечер, той самотно кръстосваше из улиците, смазан от отчаяние, изпразнен от съдържание, безразличен към всичко заобикалящо го. Преследваше го една-единствена мисъл: да не се прибира в опустелия дом, да не вижда и пипа предметите, до които тя се беше докосвала, да не гледа опразненото легло на Кати, нейните играчки, да не присяда на леглото на Вирджиния, да не се докосва до нейните дрехи.
И докато крачеше така отнесен без цел и посока сред блъскащата го тълпа, някакъв мъж, вонящ целия на чесън, го бе хванал за ръката, издърпвайки го настрани.
— Ела, приятелю, ела с мен и ще бъдеш спасен!
Лицето на мъжа бе почервеняло, в погледа му се четеше трескава лудост. Беше облечен в черни, разпарцалени дрехи. Робърт Невил равнодушно го изгледа. Мъжът продължаваше да го тика напред с измършавелите си ръце.
— Никога не е късно, братко! Избавлението е за онзи, който…
Последните му думи се стопиха, пропаднаха в околната глъч. Бяха се озовали пред входа на огромна шатра, от която се разнасяше приглушен шепот, сякаш морски вълни се разбиваха тихо в прибоя. Невил понечи да се отдалечи.
— Не искам да…
Ала мъжът вече дори не го и слушаше. Продължаваше настойчиво да го тика напред. Шумът се увеличаваше. Шатрата погълна Невил в своята паст.
Вътре той се озова сред стотици хора, които го бутаха с лакти, викаха, ръкомахаха, говореха нещо, което той не разбираше.
После неочаквано всички млъкнаха като един и някакъв глас прогърмя над главите им, увеличен от невидим високоговорител:
— Искате ли да потреперите пред свещения кръст на Всевишния? Искате ли, когато се погледнете в огледало, да не видите лицето, с което ви е дарил Всемогъщият? Искате ли да излизате от гробовете си като чудовища, отхвърлени и от най-ужасния пъкъл на Ада?
Гласът добиваше плътност, ставаше все по-мощен.
— Искате ли да се превърнете в прилепи, да станете братя и сестри на тези грозни, отвратителни изчадия на Преизподнята? Искате ли като тях да запляскате зловещо с криле в нощното небе? Питам ви пак — искате ли да се превърнете в бездушни, нетленни създания, обречени на вечно безсмъртие?
— Не! — зарева ужасена тълпата. — Не! Избавете душите ни от Злото!
Разблъсквайки своите съседи, Невил се опита да отстъпи назад, помъчи се да си проправи път сред истеричния океан от обезумели богомолци.
— Това е истината, която ви очаква! Не ви остава нищо друго, освен да се вслушате в Божието Слово! Злото вече е обсебило всички нации по Земята и Божието Наказание ще застигне всеки, в чиято душа са покълнали неговите семена! Предупреждавам ви — всички ние навеки ще бъдем прокълнати от нашия Всевисш Благодетел, ако още сега не се покаем и пречистим като новородени, ако не възхвалим името Му Господне и това на Сина Божий — Исус Христос, нашият Спасител; покой няма да имаме, ако още в този миг не паднем на колене и не се помолим за опрощение на нашите грехове! Повтарям ви го пак и отново — ще бъдем прокълнати! Ще бъдем прокълнати!