— Спасете ни! — отново истерично зарева тълпата. — Избавете душите ни от Злото!
Хората ревяха като един и в обезумелите им крясъци Невил откриваше обсебилия ги ужас. Не успя да си проправи път, не успя да се махне от злокобното място. Гласът отново се понесе над тях, притисна го като гранитна стена:
— Господ ни наказа за нашите неизброими престъпления! Господ даде воля на всемогъщата си ярост и тя изригна, потопи ни в бездънните бездни на Новия Потоп, където ни очакват уродливите и чудовищни създания на Ада! Заради нашите грехове Той ни низвергна, Той разрови гробовете, Той разтвори широко дверите на некрополите, Той прогони мъртъвците от техните легла и ги изпрати да вилнеят сред нас! Косящата Смърт и Пъкълът разчупиха оковите на онези, които, оковани за вечни времена, бяха обитавали покоите на Безвремието! Това е Божието Наказание!… О, Господи, Ти ни наказваш, Ти ни бичуваш за грешките ни така, както сме го заслужили! Господи, Ти ни караш заслужено да изпитаме силата на Твоята всемогъща ярост!…
Тълпата отново изригна в крясъци. Онези, които бяха край Невил, запляскаха с ръце, завиха в транс истерични молитви.
Разтреперан, потресен до дъното на душата си, Робърт Невил най-сетне успя да се изтръгне от развилнелия се обезумял океан.
Навън нощта отдавна се бе спуснала…
Седнал днес в дневната, той си беше припомнил този странен епизод, измъкнат от гънките на паметта му вследствие на текста, който току-що беше прочел. И най-вече изречението, което всъщност го бе върнало десет месеца назад в миналото:
…Тази форма на психоза, която може да се окачестви като патология на лудостта, би могла да бъде частична или пълна и да обсеби един или повече субекти, а даже и всичките едновременно…
Как не се бе досетил за това по-рано?
До този момент наивно и упорито се бе мъчил да обясни с бацила всички явления, свързани с вампиризма. И ако някои от обясненията му се пропукваха, той си ги обясняваше с легендите, със суеверията. В действителност твърде рядко се беше опитвал да разгадае нещата психологически, да ги погледне и от тази им страна. А тъкмо оттук трябваше да подходи към разрешаването на проблема.
Ако някои от тези явления не можеха да имат физиологическо разрешение, това не означаваше ли, че те могат да се разрешат от психологическа гледна точка, като се имаше предвид тъкмо „психологическия шок“, преживян от жертвите на епидемията?
В края на разразилата се пандемия, жадната за сензации преса бе насадила навсякъде истински болестотворен страх от вампирите. Невил още помнеше разюзданите статии, родени от болната фантазия на всякакви псевдо-учени, които се публикуваха с единствената цел да се извлече полза от хорския страх, а и в крайна сметка вестниците да се продават по-добре.
Естествено в подобно желание за печалба по всякакъв начин имаше някаква зловеща наслада — да изкарваш пари за сметка на цял един свят, който умираше. Разбира се, не всички вестници се бяха поддали на лудостта, повечето не бяха паднали толкова ниско. Но жълтата преса бе пожелала да оцелее на всяка цена. И в същото време, тъй като това бе невъзможно при подобни условия и обстоятелства, тълпата бе затънала в своего рода примитивен мистицизъм. Понякога средстството се бе оказвало по-пагубно, отколкото злото, защото онези, които прибягваха към него, не умираха по-бързо, отколкото другите — даже напротив, мъките им стократно се увеличаваха и те приключваха своя земен живот, изпълнени с ужасния страх, че не ще намерят покой в отвъдното, че ще бъдат навеки обречени да излизат от своите гробове, водени от странно, перверзно желание…
Да, такава една масова психоза можеше да обясни много неща.
На първо място страхът от кръстове и разпятия. Бяха втълпили на вярващите, че символът на тяхното благоговение ще се превърне в символ на техния ужас, че не ще се осмелят повече да го погледнат. Дотолкова, че обладан от могъщия комплекс за вина, вампирът се беше отвърнал от него, а после и от самия себе си… Напълно възможно бе този комплекс, както и мисълта, че се е превърнал в уродливо чудовище, да го бяха накарали да се откаже от своя изкривен образ и така завинаги да изпитва панически страх от огледала, в които ликът му (дали заради наказанието?) не се отразяваше, да се превърне във вечно скитащо се създание, отбягващо деня и срещите с хората, копнеещо за нощта и тъмните, сумрачни бърлоги, където да намери поне малко отдих и покой…