„А може би това му е и призванието при такова стечение на обстоятелствата!…“ — казваше си с ирония Невил понякога, забравяйки, че целта на Кортман бе същата — да го убие!
Той седна с уморена въздишка на прага пред някаква къща, запали лулата си и дълго време остана така неподвижен, зареял невиждащ поглед пред себе си.
От известно време Невил бе доста по-добре. Беше понапълнял, но физически се чувстваше в отлична форма. Отдавна се бе отказал от навика да се бръсне и сега имаше къса, побеляла брада, която подрязваше от време на време. Косите му бяха посивели, почти докосваха раменете. От обгорялото му обветрено лице сивите очи излъчваха спокойствие и хладина.
От другата страна на булеварда се бе ширнала огромна, незастроена площ, отвъд нея бяха пустеещите земи, където в онзи зловещ ден той бе закопал Вирджиния… И откъдето тя самата се бе откопала. Ала и последната мисъл вече не можеше да внесе смут в душата му. С времето Невил беше закоравял, беше се приспособил към обстановката, бе станал неподвластен на спомените от миналото.
Единствено настоящето все още вълнуваше Робърт Невил. Настояще, в което неговата едничка цел бе да оцелява ден за ден, без да изпитва нито радост, нито тъга от безличното си съществувание.
„Превърнал съм се в частица от растителното царство — мислеше си понякога. — Вегетирам…“
А може би точно това искаше?…
Необходимо му бе дълго време, докато осъзнае, че белезникавото петънце от другата страна на булеварда, в което бе втренчил поглед, се придвижваше в далечината из пустеещите земи. Невил замига недоумяващо, сбърчи вежди. Изправи се бавно и засланяйки с едната ръка очите си, загледа още по-настойчиво.
Зъбите му нервно захапаха мундщука на лулата.
Белезникавото придвижващо се петънце отсреща беше жена.
Дори не се опита да улови лулата, когато тя се изплъзна и тупна на стъпалата под него. Няколко минути Невил остана така, стаил дъх, наблюдаващ втрещено жената.
Тя не го беше видяла. Вървеше, навела глава, сякаш търсеше нещо по земята. Той вече можеше да ръзличи дългите й рижи коси, голите ръце. След три години самота и ожесточение, без да е мяркал живо човешко същество, появяването на тази жена бе такова невероятно и потресаващо зрелище, че той не можеше да повярва на очите си: жена, жива, при това посред бял ден!
Жената продължаваше да се приближава, а той, Невил, продължаваше да я наблюдава, зинал от почуда и потреса. По вида й не личеше да е на повече от трийсет години. Беше облечена в бяла, мръсна и разпарцалена рокля. Изглеждаше съвсем слаба, изпита, а под рижите коси лицето й като че ли бе загоряло от слънцето!
„Полудявам! Започват да ми се привиждат разни!“ — помисли си Невил.
И тази хипотеза му изглеждаше много по-допустима, отколкото жената да бъде действителност. Всъщност, той отдавна се беше подготвил за подобен развой. Умиращият от жажда в пустинята често е спохождан от видения на оазиси и фонтани. Дали пък и на Невил не му се бе привидяла жена под прежурящите лъчи на слънцето?
Изведнъж той потрепера. Не, не беше мираж! Вече чуваше шума от стъпките на жената… Повече не се мъчи да анализира водовъртежа от мисли, чувства, инстинкти, които се надигаха у него…
Размаха ръце, хукна напред и се развика:
— Хей! Вие там…
Настана секунда абсолютна тишина. Тя надигна глава и погледите им се срещнаха.
„Жива е! — сърцето му щеше да се пръсне. — Наистина е жива!…“
Неочаквано жената се извъртя и с всички сили затича към пустошта, откъдето беше дошла. За миг Невил се поколеба. После се втурна, крещейки след нея:
— Спрете! Чакайте!
Тя обаче не спря. Загорелите й крака развяваха роклята в обедната мараня. Невил веднага разбра, че думите, каквато и магия да упражняваха, нямаше да преустановят бягството й. Явно тя самата много повече беше шокирана при вида на този едър, брадат и побелял дявол, изникнал сякаш от преизподнята, ръмжащ и тичащ след нея… Невил се бе втурнал с широки крачки, сърцето му напъваше да изскочи.
Не му бе трудно да я догони. Вече я настигаше, когато тя извърна ужасена лице към него.