Жената упорито го загледа.
— Винаги съм била с лабилен стомах… — започна да му обяснява. — Миналата седмица видях как разкъсаха мъжа ми, умря пред очите ми. Епидемията покоси и двете ми деца. От осем дена се скитам по пътищата без цел и посока, крия се нощем, хапвам каквото намеря, спя от време на време само по час-два, понякога и от този сън се лишавам. Имам треска, изтощена съм, чувствам как и последните силици ме напускат… После ви срещам, чувам ви да ме викате, виждам ви как ме преследвате, удряте, домъквате ме у вас… И само заради някаква си чиния с чесън, която ми тиквате в лицето, ме е накарала да повърна, вие решавате, че съм заразена! Добре! Какво смятате да правите в такъв случай?
Тя се отпусна назад върху дивана, опитвайки да се прикрие с висящите парцали на роклята. Не успя и обезкуражена, задавена от някакъв нервен спазъм, заплака.
Неподвижен във фотьойла, въпреки гризящите го съмнения, Невил изпитваше смътно усещане за виновност. Не можеше да се овладее. Бе загубил навика да гледа как пред него плаче жена… Приглади брадата си, после колебливо изрече:
— В такъв случай… В такъв случай, ще ме оставите ли да ви взема малко кръв? Бих могал да я…
Жената неочаквано се изправи и хукна към вратата.
— Какво правите? — извика Невил.
Тя не отговори. Опитваше се яростно да превърти топката на вратата.
— Не можете да си отидете! — каза й той. — Те няма да закъснеят, скоро ще се появят!
— Не искам да оставам повече тук — на свой ред му извика тя. — С какво ще се промени положението, ако ме убият?
Невил я хвана за ръцете. Тя се задърпа.
— Оставете ме! Не съм ви молила да ме водите тук! Вие го направихте!… Защо не ме оставяте да си замина?
— Не можете да си отидете! — повтори й той.
Отведе я до дивана. После отиде до барчето, напълни една чаша с уиски, която й поднесе.
„Какво толкова като е заразена! — каза си. — Голяма работа!…“
Тя отрицателно поклати глава.
— Изпийте го! — настоя Невил. — Ще ви успокои.
— А след това пак ще ми тикнете в лицето да душа гаванката с чесън?… — тя беше ядосана.
— Хайде, хайде, пийнете…
Тя отстъпи и отпи най-сетне глътчица алкохол. Успокои я. Остави чашата до дивана и пое дълбоко въздух.
— Защо искате да остана? — запита го с мрачен тон.
Невил затърси някакъв що-годе разумен отговор. Най-накрая се осмели.
— Дори и да сте заразена, не мога да ви оставя да излезете. Не знаете ли какво могат да ви направят те?…
Тя затвори очи.
— Безразлично ми е… — простичко отвърна.
— Има нещо, което не разбирам… — каза Невил, докато привършваха вечерята. — Почти три години изминаха, а ето че сред тях все още има някои живи… Доколкото знам, през деня те изпадат в кома, но не са мъртви… вече три години след епидемията. Какво ги крепи, кое е онова, което поддържа техния организъм?
Към пет часа, успокоена, Рут беше взела един душ и като че ли благотворно се бе променила. Беше навлякла халата на Невил, в който слабото й изпито тяло се губеше. Беше сплела косите си на кок.
— Срещали сме понякога и такива — каза му тя. — Но не смеехме да ги доближим. Сметнахме си, че е по-добре да стоим далече от тях.
— Знаехте ли, че веднъж умрели, те могат отново да се завръщат?
— Не.
— И никога не сте си задавали въпроса кои могат да са онези, които нощем нападат къщата ви?
Тя поклати бавно глава.
— Никога не сме си представяли, че те са… Как човек може да повярва в подобно нещо?
— Естествено — съгласи се Невил.
После я загледа мълчаливо как се хранеше. Как, от друга страна, той да повярва, че е нормална жена? Как да повярва, че след всичките тези години, най-сетне си е намерил другарка? Всъщност, съмняваше се не толкова в нея, колкото във възможността подобно чудо да се случи в такъв един свят… Светът, в който живееше…
— Разкажете ми още за тях… — помоли го Рут.
Той стана, махна кафеварката от котлона, напълни две чашки и отново седна.
— Как се чувствате сега?
— По-добре! — отвърна тя. — Благодаря.
Невил усети проницателния й поглед.
— Продължавате да не ми вярвате, нали?
Той се поколеба.
— Не е… Не е точно това.
— Напротив, точно това е. Нямате ми доверие, такава е истината… Тогава какво чакате, вземете ми кръв!
Той любопитно я стрелна с поглед. Дали това не беше капан? Но не, беше глупаво да бъде подозрителен чак до такава степен!
— Добре! — съгласи се. — Много добре… Ако сте заразена, ще сторя всичко необходимо, за да ви излекувам.
— А ако не съумеете?
Погледите им задълго останаха слети. Настъпи мълчание.