— Тогава ще видим и ще му мислим… — изрече той замислено, докато изпразваше една купичка. — Не искате ли да свършим тази работа… още сега?
— Не. Утре сутринта, моля ви… Чувствам се все още слаба… Още не съм се оправила…
— Добре. Тогава утре…
Той беше съгласен.
Фактът, че тя беше склонила Невил да изследва кръвта й, не бе в състояние напълно да го успокои. Онова, което го плашеше, беше възможността да открие, че тя действително бе заразена. В същото време си казваше, че двамата заедно щяха да прекарат цялата вечер и цялата нощ. Може би щеше да му отдаде да узнае нещо повече за нея. Може би дори щеше да се привърже към нея.
А ако се наложеше после, на сутринта, той да…
Малко по-късно в дневната двамата слушаха Четвъртата Симфония на Шуберт.
— Не мога да повярвам… — каза му Рут. — Никога не си бях представиля, че някой ден отново ще мога да слушам музика и да пия вино…
Тя огледа обстановката.
— Добре сте обзавели къщата, създали сте уют.
— А у вас как беше? — запита я той.
— У нас ли… Беше различно.
— Как се защитавахте?
Тя като че ли затърси в спомените си.
— Заковахме прозорците с дъски, като вас. Поставихме кръстове…
Той я загледа, после със спокоен глас я запита:
— Нали знаете, че те невинаги дават желания ефект?
— Какво искате да кажете?
— Защо един евреин би трябвало да се плаши от кръста? И защо, по същата логика, вампир, който приживе е бил израелтянин, да се плаши от него? Повечето от хората се ужасяват при мисълта, че ще се превърнат във вампири. Може би тъкмо затова повечето от тях биват застигнати от патологична лудост, граничеща с истерия. Така се ражда страхът и от огледалата. Но какъв би бил ефекта от кръст върху евреин, мюсюлманин, будист или атеист?…
Тя издържа на погледа му.
— Не ме оставихте да се доизкажа… — отново подхвана. — Ние също използвахме чесън…
— Мислех си, че от него ви се повдига…
— Вече бях заболяла… Почти бях отслабнала с десет кила.
Невил поклати глава. Докато търсеше нова бутилка в кухнята, се запита какво наистина бе могла да прави цели три години… Защо у него продължаваше да витае сянката на съмнението? Нали се бе съгласила да й изследва кръвта? Да, но можеше ли да откаже, да извърши нещо против волята му при така стеклите се обстоятелства?…
„Наистина изпадам в крайности… — замисли се. — Прекалено дълго живях сам. Сега се съмнявам във всичко. Имам вяра единствено на микроскопа. Това е то — наследствеността. Заприличал съм изцяло на Стария, дяволите да го вземат!“
От кухнята той наблюдаваше Рут в дневната. Очите му се спряха за миг на гърдите й. Тялото й бе като на ученичка… Все още не можеше да повярва, че е имала две деца. А най-странното в цялата работа бе, че не пробуждаше у него желание за никаква физическа близост. Ако я беше открил две години по-рано, може би щеше да я изнасили. По онова време бе изживял ужасни моменти, в които сексуалните лишения понякога го довеждаха до полуда. После физическити дейности бяха отвлекли мислите му в друга посока. Сякаш всякакъв сексуален инстинкт у него беше залинял и почти напълно изчезнал.
„Сигурно точно това е спасявало монасите навремето!“ — помисли си. Слава Богу, сега беше спокоен в това отношение. Дори щастлив, изключително щастлив, особено тази вечер. Нищо не го задължаваше да си мисли, че може да остави Рут да живее при него повече от двайсет и четири часа… Защото макар и да беше й говорил, че ще я лекува, знаеше много добре, че все още не бе намерил начина, по който да го стори.
Той се върна в дневната.
— Явно доста сте се потрудили, за да се обзаведете и настаните по̀ така? — каза му тя още щом влезе.
— Би трябвало да ви е познато… Не сте ли минали и вие по този път?
— Не беше същото, казах ви. Къщата ни бе малка. Не можехме и да си помислим да струпваме такива запаси като вас.
Той отново стана подозрителен.
— Тогава как сте се изхранвали толкова време?
— Преживявахме с консерви.
Съгласи се. Беше правдоподобно. И въпреки това нещо в отговорите й го смущаваше, нещо, което не можеше да проумее. Усещаше го чисто интуитивно…
— Ами с водата… как се справяхте?
Тя дълго го гледа, без да му отвърне.
— Не вярвате нито думичка от това, което ви разказах, нали?
— Не е така — отвърна й предпазливо. — Просто се питах как сте преживявали?
— Не, не се опитвайте да ме лъжете. Тонът на гласа ви издава. Прекалено дълго сте живели сам, отвикнали сте да се преструвате…
Загложди го неприятното чувство, че тя му се подиграва.
„Смешно е — помисли си. — В края на краищата тя е само жена. Може би има право. А аз просто съм се превърнал в един невъзпитан отшелнник, отвикнал да контактува с хората… Но дори и така да е, какво от това?“