Облечените в черно мъже знаеха точно какво да вършат. Действията им бяха премерени до последния жест. Видя ги да обграждат седем вампира — шестима мъже и една жена, — да ги хващат за ръцете и да забиват дългите копия в гърдите им. Кръвта бликна, вампирите се свлякоха един след друг.
Невил тръпнеше от ужас. Думите на Рут пронизаха съзнанието му. Нима това бяха представителите на „новото общество“? Опитваше се да асимилира видяното, да убеди себе си, че тези хора бяха принудени да действат така, но в същото време се чувстваше обзет от ужасно съмнение. Онова, което трябваше да направят… Но трябваше ли да го правят тъкмо по този начин — с тази освирепялост и настървеност на закоравели касапи? Защо бе необходимо да нападат нощем? Всеизвестно бе, че денем можеха да изтребят вампирите, без те дори да го осъзнаят…
Робърт Невил не одобряваше методите на действие на тези хора. Не му харесваше методичната, последователна сеч, на която се бяха отдали. Приличаха му по-скоро на гангстери, а техните свирепи, озверели, нечовешки лица излъчваха някакво садистично доволство от разигралата се страховита касапска вакханалия.
Неочаквано Невил изтръпна.
Къде се бе скрил Бен Кортман? Не можеше да го открие, поне в границите на полезрението, което му осигуряваше шпионката. Напразно щураше поглед нагоре-надолу.
После се усети, че тихомълком редеше молитви Кортман да им се изплъзне, да не бъде повален по такъв начин. С изумление осъзна, че в настоящия момент се чувстваше много по-близък с вампирите, отколкото с техните екзекутори…
След кончината на седемте вампира, прожекторите продължиха да сноват по улицата. Невил проследи с поглед светлинните лъчи и… кръвта се смрази във вените му.
От другата страна на улицата Бен Кортман се бе покатерил върху покрива на една от съседните къщи… Пълзеше като гъсеница по керемидите към комина и Невил разбра едва сега къде се бе укривал през деня толкова време.
Защо никога по-рано не бе успял да се досети? Дори не си беше помислял, че… Сега поне можеше да е спестил на Кортман точно това — да бъде убит от чужди ръце. Резултатът щеше да е един и същ разбира се, ала Невил не преставаше да се упреква — защото не бе тяхно правото да изпратят за вечни времена Кортман по пътя в отвъдното…
Очите на Невил се втренчиха настойчиво в прекалено побелелите ръце на Кортман, които мъчително бавно се вкопчваха в разронващите се керемиди. Прииска му се да извика, да го застави по някакъв начин да запълзи по-бързо, да…
Когато го откриха, мъжете в черно не извикаха, не се разкрещяха от радост. Просто хладнокръвно надигнаха карабините, прицелиха се и стреляха. Невил изпита усещането, че куршумите се забиха в собственото му тяло. Кортман за миг като че подскочи, но продължи да се катери. Мъжете стреляха отново. Очите на Невил се напълниха със сълзи.
Кортман най-сетне се надигна на колене, опита да докопа комина с ръце, да се вкопчи в него, докато куршумите пръсваха части от тялото му. Някаква картечница задумка отдясно. За секунда Кортман се задържа прав, ръцете му замахаха във въздуха, обезумялото му лице сякаш им избълва своето последно предизвикателство.
— Бен… — простена Невил с въздишка.
Тялото на Бен Кортман се преви напред, хързулна се, изтърколи се по покрива, после се прекатури в празното. В неочаквано настаналата тишина Невил го чу да се размазва върху тротоара с отвратително хрущене. Мъжете се втурнаха напред с насочени копия. Невил затвори очи…
Дочу приближаващите тежки стъпки и уплашено се дръпна назад.
Замръзна в средата на стаята, зачака да го повикат.
„Няма да оказвам съпротива!“ — рече си, макар че изпитваше огромно желание да го направи — вече вдън душа мразеше мъжете в черно, мразеше техните окървавени копия. Ала твърде отдавна бе взел своето решение. Знаеше, че бяха направили онова, което бяха длъжни — те просто нямаше как да не го направят — макар че можеха да си спестят от злорадото удоволствие и излишната бруталност.
Невил беше убивал от техните. Те трябваше да го заловят. Той нямаше да им се противопостави. Щеше безропотно да се предаде в ръцете на правосъдието на тяхното ново общество. Това бе неговият избор — щом чуеше името си, той щеше да излезе и да се предаде.
Ала никой от тях не го извика…
Затаил дъх, Невил видя как желязното острие на тежката брадва затъна дълбоко и разби входната врата. Но какво правеха, по дяволите? Защо просто не му кажеха да излезе навън и се предаде? Той не беше вампир! Той беше човек!…