— Вашата екзекуция.
Очите му се разшириха.
— Тогава защо е необходимо да се бавим толкова? — запита я без капчица боязън. В гласа му дори прозвучаха нотки на предизвикателство.
Погледите им се срещнаха. Нещо в Рут като че ли се прекърши. Тя пребледня.
— Знаех си го… — продума тихо. — Знаех, че няма да изпитате страх…
После импулсивно улови ръката му.
— Когато ги чух да издават заповед за вашето арестуване, за малко не избягах да ви предупредя… Но си казах, че ако все още сте там, във вашия дом, нищо и никога не би могло да ви накара да го напуснете. После, след като ви арестуваха, се заех да търся начини да ви помогна да избягате… Едва по-късно научих, че сте ранен, а това означаваше, че всичките ми планове стават неизпълними.
Тя му се усмихна. Най-сетне бе станала същата, такава, каквато я познаваше.
— Вие сте смел мъж, Робърт…
Той усети, че тя стискаше по-силно ръката му.
— Как стана тъй, че се озовахте тук… при мен? — запита я.
— В нашето ново общество аз съм офицер, така че…
Той я загледа настойчиво, почти умоляващо.
— Не ги оставяйте да бъдат прекалено жестоки… не им позволявайте да се превръщат във варвари, да губят човешкия си облик… Не допускайте да се връщат назад… Това е… нечовешко…
— Какво бих могла… — започна тя, но се спря и отново му се усмихна. — Ще се опитам, наистина!…
Силите му бяха на свършване. Рут се надвеси над него.
— Чуйте ме сега, Робърт. Макар и да сте ранен, те искат да ви екзекутират. Не могат да сторят друго. Хората отвън цяла нощ са чакали тъкмо това… Вие ги ужасявате, за тях вие сте чудовище. Те ви мразят, вие ги отвращавате. Те искат да видят как ще умрете… Искат ви мъртъв…
Тя разкопча бързо горните две копчета на блузата си. Бръкна в сутиена и извади оттам миниатюрно пакетче, което напъха в ръката на Невил.
— Това е всичко, което мога да направя, за да облекча положението ви, Робърт… — прошепна му още по-тихо. Едва успя да я чуе. — Бях ви предупредила… Бях ви казала да бягате…
Гласът й се пречупи.
— Вече е твърде късно, за да се борите…
— Знам — отвърна тихо той.
За момент тя остана права до леглото, загледа го жално. После неочаквано се наведе, бузата й се прилепи в устните на Невил.
— Скоро, съвсем скоро ще бъдете при нея… — прошепна му още по-тихо и още по-бързо.
Отдръпна се настрана, закопча блузата си. Погледът й се спря на ръката му.
— Изпийте ги веднага… — посъветва го. — … докато не са ви усетили…
И това бе всичко. Излезе. Той чу как вратата на килията хлопна след нея.
За кой ли път Невил затвори очи. Горещи сълзи потекоха по бузите му.
„Сбогом, Рут… Сбогом мой свят…“
Той си пое дълбоко и рязко въздух, направи нечовешко усилие да се надигне, приседна в кревата. Болката експлодира в гърдите му така, че едва не загуби съзнание. Стисна зъби. Измъкна се от леглото и, подпирайки се на стената, успя да се завлече до прозореца. В калносивото схлупено утро улицата бе пълна с хора, които нетърпеливо тъпчеха на място. Неясният шепот на разговорите им смътно му напомни жуженето на надвиснали милиони рояци насекоми.
Невил се вкопчи с лявата ръка в една от железните пръчки и надигна тяло, доколкото можа. Загледа ги с трескави очи.
В този момент някой от тълпата на улицата го забеляза, чуха се викове на изненада.
За миг само шепотът се превърна в зловещо бучене, роякът настръхна.
После неочаквано се възцари тишина, сякаш тежка завеса се спусна и ги покри. Восъчнобледите лица до едно се бяха втренчили в него. Невил отстъпи крачка назад, стреснат от пронизалата го неприятна мисъл: „Сега аз съм чудовището…“
Така беше, навярно така и щеше да бъде — в края на краищата понятието за „нормалност“ имаше смисъл само за мнозинството, бе установена норма за мнозинството, а не за отделната личност…
Тази мисъл и другото, което успя да прочете по израженията на лицата им — ужас, примесен с отвращение и ненавист, — го убедиха, че те се страхуваха от него. За тях той бе въплъщение на грозящата ги надвиснала опасност, много по-зловещ и гибелен бич, отколкото болестта, с която бяха привикнали да живеят. За тях той беше и щеше да си остане един невероятен, един немислим призрак, който оставяше като единствено доказателство за своето съществуване безжизнените трупове на онези, които те бяха обичали. Сега разбра какво бяха почувствали, когато го бяха съзрели. И не можеше да ги упрекне, не можеше да ги обвини.
Ръката му стисна пакетчето, в което бяха скрити хапчетата.
Той можеше да се изплъзне на насилието. Той можеше да избегне унижението да бъде разкъсан на парчета пред възхитените им лица…