Правя една несигурна крачка и изваждам камата от колана на дънките си. Хващам я здраво, тя се съживява и започва да свети. Никога няма да успея да уцеля звяра, ако метна камата, а всичките ми завети са се изпарили. Решението е лесно. Нямам избор, освен да атакувам.
Една дълбока, трепереща глътка въздух. Залюлявам тялото си назад, всичко в мен е напрегнато заради болката от изтощението, по мен няма и сантиметър, който да не изпитва някаква болка.
— Не! — изкрещява Марк зад мен.
Скачам напред и се затичвам към звяра. Очите му са затворени, челюстта му е стегната здраво около врата на Бърни Косар, така че лунната светлина се отразява в локвите кръв около него. Девет метра до него. После шест. Очите на звяра се отварят внезапно в момента, в който скачам. Жълти очи, които се извъртат от ярост в момента, в който ме засичат да се нося по въздуха с кама в двете си ръце, вдигнати високо над главата ми, като че ли съм в някой героичен сън, от който не искам никога да се събудя. Звярът пуска гърлото на Бърни Косар и понечва да ме захапе, но осъзнава, че ме е усетил прекалено късно. Острието на камата грее в очакване и аз я забивам надълбоко в окото му. Оттам веднага бликва лепкава слуз. Звярът надава смразяващ кръвта вой, толкова силен, че би събудил и мъртвец.
Падам по гръб. Надигам глава и виждам, как звярът залита над мен. Опитва се напразно да извади камата от окото си, но лапите му са прекалено големи, а камата — прекалено малка. Могадорианските оръжия действат по начин, който не съм сигурен, че някога ще успея да разбера поради мистичните портали между световете. Камата е също толкова особена, мракът на нощта потича в окото на звяра като завихрящ се ураган, торнадо на смъртта.
Звярът пада безмълвно, след като и последният гигантски черен облак се прелива в черепа му и камата потъва заедно с него. Лапите му увисват от двете му страни. Дланите му започват да треперят. Бурен тремор преминава по цялото му грамадно тяло. Щом конвулсиите спират, звярът се превива напред и се тръшва на земята с гръб, опрян в дърветата. Седи, но все още се извисява на около седем метра над мен. Чува се изстрел, който е толкова близо, че ушите ми ехтят секунди след него. Звярът си поема дълбоко въздух, задържа го, сякаш медитира, и изведнъж избухва, изпръсквайки всичко наоколо с парчета мозък, плът и череп, които веднага се превръщат в пепел и прах.
Гората заглъхва. Обръщам се и поглеждам Бърни Косар, който все още лежи неподвижно на една страна, очите му са затворени. Не мога да преценя дали е жив, или не. Докато го гледам, той отново започва да се трансформира, смалява се до нормалния си размер, но остава безжизнен. Чувам звука на хрущящи листа и счупени клонки наблизо.
Използвам всичката си останала сила само за да повдигна главата си на два сантиметра от земята. Отварям очи и се взирам в неяснотата на нощта, очаквайки да видя Марк Джеймс. Но не той стои над мен. Дъхът ми спира в гърлото. Могъща фигура, неясна заради лунната светлина, която струи над нея. Тогава той прави още една крачка напред, закрива луната и очите ми се разширяват в очакване и ужас.
Глава 33
Мъглявата картина се прояснява. Насред изтощението, болката и страха на лицето ми се появява усмивка, придружена с чувство на облекчение. Анри. Той хвърля пушката в храстите и пада на коляно до мен. Лицето му е в кръв, ризата и дънките му са раздърпани, по дължината на двете му ръце и по врата му има рани, а освен това забелязвам, че очите му са поразени от онова, което вижда в моите.
— Свърши ли всичко? — питам.
— Шшшт — казва той. — Кажи, намушкаха ли те с някоя от камите си?
— Гърбът ми — казвам.
Той затваря очи и поклаща глава. Посяга в джоба си и изважда един от малките обли камъни, които го видях да взема от Лориенския сандък, преди да излезем от кухните по трудово обучение. Ръцете му треперят.
— Отвори уста — казва той. Той слага един от камъните. — Задръж го под езика си. Не го гълтай.
Вдига ме, сложил ръце под мишниците ми. Стъпвам на крака, а той ме придържа с една ръка, докато запазя равновесие. Обръща ме, за да погледне раната на гърба ми. Усещам лицето си топло. В мен разцъфтява някаква живителна сила, идваща от камъка. Крайниците ми все още ме болят от изтощение, но в мен се е завърнала достатъчно сила, за да функционирам.
— Какво е това?
— Лориенска сол. Ще забави и притъпи въздействието на камата — казва той. — Ще усетиш прилив на енергия, но няма да продължи дълго, а и трябва да се връщаме в училището колкото се може по-бързо.
Камъчето в устата ми е студено и въобще няма вкус на сол — всъщност няма вкус на нищо. Оглеждам себе си от горе до долу и изтръсквам с ръце пепелявите остатъци от поваления звяр.