И тогава това, което той прави, ме сварва неподготвен. Усмихва се. Протяга ръка и стисва рамото ми. Очите му са уморени и червени, но в тях виждам облекчение, някаква ведрина, сякаш знае, че всичко ще приключи скоро.
— Направихме всичко по силите си. И каквото е сторено, е сторено. Но аз съм дяволски горд с теб — казва той. — Днес ти се справи невероятно. Винаги съм знаел, че можеш. Никога не съм се съмнявал и за миг.
Навеждам глава. Не искам да ме види как плача. Притискам кучето. За пръв път, откакто го вдигнах, то проявява леки признаци на живот, надига глава точно толкова, колкото да ме близне по бузата. Предава ми една дума, само една, сякаш това е всичко, което му позволяват силите. Смелост, казва то.
Вдигам глава. Анри пристъпва напред и ме прегръща. Затварям очи и заравям лице във врата му. Той все още трепери, тялото му е слабо и нестабилно в ръцете ми. Сигурен съм, че и моето не е по-силно. Значи, това е, мисля си аз. С високо вдигнати глави ние тръгваме през полето към съдбата, която ни очаква там, каквато и да е тя. Поне в това има достойнство.
— Справи се дяволски добре — казва той.
Отварям очи. Над рамото му виждам, че воините вече са близо, на около шест метра. Спрели са. Един от тях държи кама, която пулсира в сребристо и сиво. Воинът я хвърля във въздуха, хваща я и я мята към гърба на Анри. Аз вдигам ръка, отклонявам я и тя прелита на тридесет сантиметра от него. Силата ми ме напуска почти веднага, въпреки че камъчето се е разтворило до половината.
Анри поема свободната ми ръка и я издърпва над рамото си, а с дясната ме подхваща през кръста. Тръгваме напред със залитане. Вече виждаме звяра, който се извисява по средата на игрището пред нас. Могадорианците ни следват. Може би са любопитни да видят звяра в действие, да го видят как убива. Всяка моя крачка изисква повече усилия от предишната. Сърцето ми блъска в гърдите. Смъртта предстои и това ме ужасява. Но Анри е тук. Както и Бърни Косар. Щастлив съм, че няма да я посрещна сам. Няколко воини стоят откъм страната на звяра. Дори да можехме да минем покрай него, щяхме да попаднем право на тях, които чакат с извадени мечове.
Нямаме избор. Стигаме полето и очаквам всеки момент звярът да ни се нахвърли. Но нищо не се случва. Щом стигаме на четири метра от него, спираме. Стоим и се подпираме един на друг за опора.
Звярът е наполовина по-малък от предишния, но все пак е достатъчно голям да ни избие всичките, без да си дава много зор. Бледа, почти прозрачна кожа, опъната по изпъкнали ребра и възлести стави. Разнообразни розовеникави белези по лапите и хълбоците му. Бели, незрящи очи. Той премества тежестта си и се навежда, после люшва глава към земята, за да подуши това, което очите му не могат да видят. Усеща ни пред себе си. Изръмжава тихо. Не долавям и частица от гнева и злобата, които другите зверове излъчваха, никаква жажда за кръв и смърт. Има някаква нотка на страх, на тъга. Отварям се за него. Виждам картини на мъчение и глад. Виждам звяра, затворен тук на Земята за цял живот, влажна пещера, където почти не достига светлина. Нощем трепери, за да се стопли, постоянно му е студено и мокро. Виждам как могадорианците насъскват зверовете един срещу друг, насилват ги да се бият, за да се научат, за да станат по-силни и зли.
Анри ме пуска. Повече не мога да нося Бърни Косар. Поставям го внимателно на тревата в краката си. От няколко минути насам не усещам никакво движение у него и не знам дали още е жив. Правя крачка напред и падам на колене. Воините се разкрещяват около нас. Не разбирам езика им, но по тона им разбирам, че са нетърпеливи. Един замахва с меча си и едва не ме уцелва с кама, бяла светкавица, която профучава и разкъсва предницата на блузата ми. Оставам на колене и поглеждам нагоре към надвисналия над мен звяр. Изстрелват нещо, но то прелита над главите ни. Предупредителен изстрел, който трябва да подтикне звяра към действие. Той се разтреперва. Втора кама се стрелва по въздуха и го уцелва по лявата лапа. Той надига глава и изревава от болка.
Съжалявам, опитвам се да му кажа. Съжалявам за живота, който са те накарали да живееш. Постъпили са несправедливо с теб. Нито едно живо същество не заслужава подобно отношение. Накарали са те да изтърпиш ада, изтръгнали са те от планетата ти, за да се бориш във война, която не е твоя. Бит, измъчван и оставен да гладува. Вината за всичката болка и мъка, която си изтърпял, е тяхна. Ти и аз споделяме връзка. Тези чудовища навредиха и на двама ни.
С всичка сила се опитвам да му предам моите собствени картини, нещата, които аз съм видял и почувствал. Звярът не извръща поглед. Моите мисли до някаква степен стигат до него. Показвам му Лориен, безкрайния океан и гъстите гори, тревистите хълмове, гъмжащи от живот и енергия. Животни, които пият от студените сини води. Горд народ, удовлетворен, че ще изживее дните си в хармония. Показвам му ада, който последва, убийството на мъже, жени и деца. Могадорианците. Студенокръвни убийци. Жестоки убийци, унищожаващи всичко по пътя си заради своята безразсъдност и жалки вярвания. Унищожават дори собствената си планета. Къде свършва всичко това? Показвам му Сара, показвам му всяко чувство, което съм изпитал с нея. Щастие и блаженство, това усещам с нея. И това е болката, която изпитвам сега, защото трябва да се разделя с нея само и единствено заради тях. Помогни ми, казвам му. Помогни ми да спра убийствата и клането. Нека се бием заедно. Останало ми е толкова малко, но ако бъдеш с мен, аз ще бъда с теб.