Звярът надига глава към небето и изревава. Рев, който е и продължителен, и дълбок. Могадорианците усещат какво става и са видели достатъчно. Оръжията им започват да стрелят. Поглеждам към тях и виждам, че едно от оръдията е насочено право към мен. Стреля и бялата смърт се спуска напред, но звярът навреме навежда глава и сам поема удара. Лицето му се изкривява от болка, стисва здраво очи, но почти веднага след това ги отваря. Този път виждам гнева.
Падам по лице на земята. Нещо ме докосва, но не виждам какво. Анри изкрещява от болка и бива запратен на девет метра от мен, тялото му лежи в калта по гръб, дими. Нямам представа какво го е уцелило. Нещо голямо и смъртоносно. Обладава ме паника и страх. Не Анри, мисля си. Само не Анри.
Звярът замахва силно, помита няколко воини и усмирява много от оръжията им. Още един рев. Поглеждам нагоре и виждам, че очите на звяра са станали червени, пламнали от ярост. Възмездие. Бунт. Хвърля ми бърз поглед и се изстрелва напред, за да догони поробителите си. Просветват оръжия, но много от тях бързо биват заглушени. Убий ги всичките, мисля си. Бий се с достойнство и чест и дано ги избиеш до един.
Надигам глава. Бърни Косар лежи неподвижен в тревата. Анри, на девет метра от мен, също не мърда. Слагам ръка в тревата и се тегля напред, през игрището, сантиметър по сантиметър, влача се към Анри. Когато стигам до него, очите му са притворени; всяка глътка въздух е борба. Кървави дири се спускат от носа и устата му. Вземам го в ръце и го издърпвам в скута си. Тялото му е слабо и нестабилно и усещам, че умира. Очите му се отварят треперливо. Поглежда ме, вдига ръка и я притиска към бузата ми. В момента, в който го прави, аз се разплаквам.
— Тук съм — казвам.
Той се опитва да се усмихне.
— Толкова съжалявам, Анри — казвам. — Толкова съжалявам. Трябваше да напуснем, когато поиска.
— Шшшт — казва той. — Не е твоя вината.
— Извинявай — казвам между хлипанията си.
— Ти се справи прекрасно — прошепва той. — Справи се толкова прекрасно. Винаги съм знаел, че можеш.
— Трябва да стигнем до училището — казвам. — Сам може да е там.
— Чуй ме, Джон. Всичко — казва той, — всичко, което трябва да знаеш, е в сандъка. Писмото.
— Това не е краят. Все още можем да стигнем.
Усещам, че си отива. Разтърсвам го. Очите му се отварят с неохота. От устата му се стича струйка кръв.
— Идването ни тук, в Парадайс, това не беше случайност.
Не знам за какво говори.
— Прочети писмото.
— Анри — казвам и посягам надолу, за да избърша кръвта от брадичката му.
Той ме поглежда в очите.
— Ти си заветът на Лориен, Джон. Ти и останалите. Единствената надежда, останала на планетата. Тайните… — казва той, но се разтърсва от пристъп на кашлица. Още кръв. Очите му отново се затварят. — Сандъкът, Джон.
Придърпвам го още по-силно към себе си, прегръщам го. Тялото му се отпуска. Дишането му е толкова повърхностно, че едва ли въобще може да се нарече дишане.
— Ще успеем да се върнем заедно, Анри. Аз и ти, обещавам ти — казвам аз и затварям очи.
— Бъди силен — казва той и леко се закашля, но се опитва да говори през хриповете. — Тази война… Можем да спечелим… Намери останалите… Шест… Силата на… — казва той и заглъхва.
Опитвам се да се изправя заедно с него на ръце, но нищо не ми е останало, едва намирам сили да дишам. В далечината чувам рева на звяра. Все още стрелят оръдия, чиито светлини и звуци ехтят над стадиона, но с всяка изминала минута се чуват все по-малко от тях, докато не остава само един. Отпускам Анри. Слагам ръка на бузата му, той отваря очи и аз разбирам, че ме поглежда за последен път. Поема си глътка въздух и издиша, а после бавно затваря очи.
— Не бих пропуснал и секунда от това, хлапе. Не и за целия Лориен. Не и за целия проклет свят — казва той и щом последната дума напуска устата му, знам, че си е отишъл. Притискам го с ръце, треперя, плача, докато ме обземат безнадеждност и отчаяние. Ръката му пада безжизнено на тревата. Хващам главата му с длани и я притискам към гърдите си, люлеейки го напред-назад, и рева както никога досега не съм ревал. Амулетът на врата ми засиява в синьо, само за миг натежава, а после избледнява до нормалното си състояние.