Обръщам се и кимвам на Шест. Тя се качва в пикапа, затваря вратата и чака.
Сам и Марк си стисват ръцете, но не чувам какво си казват. Сам се покатерва в пикапа и ме чака заедно с Шест. Стискам ръката на Марк.
— Дължа ти повече, отколкото някога бих могъл да изплатя — казвам на Марк.
— Нищо не ми дължиш — отговаря той.
— Не е вярно — казвам. — Някой ден.
Извръщам поглед. Усещам как искам да се срина под мъката на заминаването. Цялата ми решимост виси на опърпана връв, готова да се скъса.
Кимвам.
— Ще се видим отново някой ден.
— Пази се.
Вдигам Сара на ръце и я притискам силно към себе си. Не искам никога да я пусна.
— Ще се върна при теб — казвам аз. — Обещавам ти, дори да е последното нещо, което ще направя, ще се върна при теб.
Лицето й е заровено във врата ми. Тя кимва.
— Ще броя минутите, докато дойдеш — отговаря тя.
Една последна целувка. Оставям я да стъпи на земята и отварям вратата на пикапа. Очите ми не изпускат нейните. Тя покрива устата и носа си с ръце, притиснати една до друга, никой от нас не може да откъсне поглед. Затварям вратата. Шест превключва на задна и потегля от площадката, спира и включва на преден ход. Марк и Сара отиват до края на площадката, за да ни гледат, докато се отдалечаваме по пътя от двете страни на лицето на Сара се стичат сълзи. Обръщам се на седалката си и гледам през задното стъкло. Вдигам ръка, за да помахам, и Марк ми отвръща, а Сара остава неподвижна. Гледам я, докато мога, как се смалява — едно неразличимо петънце, което избледнява в далечината. Пикапът забавя скорост, завива и двамата изчезват от поглед. Обръщам се напред и гледам как покрай нас преминават полетата, затварям очи, представям си лицето на Сара и се усмихвам. Ще бъдем заедно, казвам й. И докато не дойде този ден, ти ще бъдеш в сърцето ми и във всяка моя мисъл.
Бърни Косар надига глава и я полага в скута ми, а аз слагам ръка на гърба му. Пикапът лети по пътя, отиваме на юг. Четиримата заедно пътуваме към следващия град. Където и да е той.