— Каза седемнайсета?
— Да.
— Не трябваше да си оставяш чантата. Точно малките грешки водят до големите. Не можем да си позволим никакви.
— Знам. Съжалявам.
Той затваря вратата и влиза обратно в сградата. Прегърбвам се на седалката и се опитвам да забавя дишането си. Все още усещам потта на челото си. Изправям си гърба и дръпвам надолу сенника, за да се погледна в огледалото. Лицето ми е по-червено, отколкото си мислех, очите ми са малко влажни. Но насред болката и изтощението аз се усмихвам. Най-накрая, мисля си. След години чакане, след години, през които единствената ми защита срещу могадорианците беше интелектът и умението ми да се крия, първият ми завет пристигна. Анри излиза от училището и носи чантата ми. Заобикаля пикапа, отваря вратата и хвърля чантата на седалката.
— Благодаря ти — казвам.
— Няма проблеми.
Когато излизаме от паркинга, махам ръкавиците и оглеждам ръцете си. Светлината в дясната ми ръка започва да се концентрира в лъч като този на фенерче, само че по-ярък. Паренето започва да отслабва. Лявата ми ръка все още мъждука.
— По-добре да не ги сваляш, преди да се приберем вкъщи — казва Анри.
Отново нахлузвам ръкавиците и го поглеждам. Той се усмихва гордо.
— Чакането беше по дяволите дълго — казва той.
— Ъ? — питам аз.
Той ме поглежда.
— Чакането беше по дяволите дълго — повтаря той. — На заветите ти.
Аз се разсмивам. От всички неща, които Анри успя да овладее на Земята, само ругатните му се опънаха.
— Чакането беше дяволски дълго — поправям го.
— Точно това казах.
Завива по нашия път.
— И сега какво? Това означава ли, че ще мога да изстрелвам лазерни лъчове от ръцете си или нещо от този род?
Той се ухилва.
— Би било хубаво, но не.
— Е, тогава какво ще правя със светлината? Когато ме гонят, да се обърна и да им светна в очите? В смисъл, има ли шанс да ги уплаша така?
— Търпение — казва той. — Не се очаква да го разбереш веднага. Нека просто се приберем у дома.
Тогава се сещам за нещо, кое го направо ме кара да подскоча на седалката.
— Това значи ли, че най-накрая ще отворим сандъка?
Той кимва и се усмихва.
— Съвсем скоро.
— Велико! — казвам аз.
Сложно резбованият дървен сандък преследва мислите ми цял живот. Представлява една чуплива на вид кутия с лориенския символ отстрани, по отношение на която Анри запазва тайнствено мълчание. Никога не ми е казвал какво има вътре, а е невъзможно да се отвори. Знам това, защото съм опитвал повече пъти, отколкото мога да преброя, но без никакъв успех. Заключен е с катинар, който няма видима ключалка.
Щом се прибираме, виждам, че Анри е вършил работа. Трите стола от предната веранда са разчистени и всички прозорци са отворени. Вътре са махнати чаршафите от мебелите, някои от повърхностите са избърсани. Слагам раницата си върху масата във всекидневната и я отварям. През мен преминава вълна от безсилие.
— Този кучи син! — казвам аз.
— Какво?
— Телефона ми го няма.
— Къде е?
— Тази сутрин имах леко спречкване с едно момче на име Марк Джеймс. Вероятно той го е взел.
— Джон, ти беше на училище за час и половина. Как, по дяволите, си успял вече да се спречкаш? Не си толкова глупав.
— Това е гимназията. Аз съм новият. Лесно е.
Анри вади телефона си от джоба и набира номера ми. След това го затваря със замах.
— Изключен е — казва.
— То се знае.
Той впива очи в мен.
— Какво се случи? — пита той с гласа, който разпознавам, гласа, който използва, когато обмисля следващия ход.
— Нищо. Просто някакъв тъп спор. Сигурно съм го изпуснал на пода, докато съм го прибирал в чантата — казвам, макар да знам, че не стана така. — Не бях в най-доброто си състояние. Вероятно в момента се търкаля при изгубените вещи.
Той се оглежда наоколо из къщата и въздъхва.
— Някой видя ли ръцете ти?
Поглеждам го. Очите му са червени, още по-кървясали, отколкото сутринта, когато ме закара. Косата му е разчорлена и изглежда смазан, сякаш всеки момент ще се строполи от преумора. Спал е за последно във Флорида преди два дена. Не знам как въобще още стои на краката си.
— Не, никой.
— Ти беше на училище за час и половина. Първият ти завет се е развил, почти си се сбил и си забравил раницата си в класната стая. Не можем да го наречем точно сливане с пейзажа.