— Мислиш ли, че днес можеш да останеш в училище малко повече? Или отново ще хукнеш да бягаш като една малка кучка?
Из тълпата се разнасят хихикания.
— Ами ще видим, нали така?
— Да, наистина ще видим — казва той и се приближава още повече.
— Искам си телефона — казвам аз.
— Не е в мен.
Поклащам глава срещу него.
— Двама са те видели да го вземаш — лъжа аз.
По начина, по който веждите му се сбърчват, разбирам, че съм познал.
— Е, и какво, ако съм бил аз? Какво ще направиш?
Сега около нас стоят тридесетина души. Не се съмнявам, че цялото училище ще разбере какво се е случило до десет минути след началото на първия час.
— Предупреден си — казвам. — Имаш срок до края на деня.
Обръщам се и си отивам.
— Или какво? — изкрещява след мен. Не му обръщам внимание. Нека размишлява над отговора. Юмруците ми са се свили и осъзнавам, че съм объркал адреналина с нервността. Защо бях толкова нервен? Заради непредсказуемостта? Заради факта, че се изправям срещу някого за първи път? Заради възможността ръцете ми да засветят? Вероятно и заради трите.
Отивам в тоалетната, влизам в празна кабинка и слагам резето на вратата. Разтварям длани. Дясната леко сияе. Затварям очи, въздъхвам и се концентрирам върху бавното си дишане. Минута по-късно светлината още е там. Поклащам глава. Не мислех, че заветът ще е толкова чувствителен. Оставам в кабинката. Тънък слой пот покрива челото ми; и двете ми ръце са топли, но за щастие лявата все още е наред. Хората влизат и излизат от тоалетната, а аз стоя в кабинката, чакам. Светлината не намалява. Най-накрая бие звънецът за първия час и тоалетната се опразва.
Поклащам глава с погнуса и приемам неизбежното. Телефонът не е у мен, а Анри е на път за банката. Останал съм сам със собствената си глупост и няма кого да виня освен себе си. Изваждам ръкавиците от задния си джоб и ги нахлузвам. Кожени градинарски ръкавици. Не бих могъл да изглеждам по-глупаво, дори да бях сложил клоунски обувки и жълти панталони. Толкова за вписването в обстановката. Осъзнавам, че трябва да спра това с Марк. Той печели. Може да задържи телефона ми; тази вечер с Анри ще вземем нов.
Излизам от тоалетните и тръгвам по празния коридор към стаята. Щом влизам, всички ме зяпват, а след това зяпват и ръкавиците. Няма смисъл да се опитвам да ги крия. Приличам на идиот. Аз съм извънземен, притежавам невероятни способности и други тепърва ми предстоят, мога да правя неща, за които никое човешко същество не би и мечтало, но това не ми пречи да приличам на идиот.
Сядам в средата на стаята. Никой не ми казва нищо, а аз съм прекалено смутен, за да чуя какво казва учителката. Щом бие звънецът, си събирам нещата, пускам ги в раницата и нахлузвам презрамките на раменете си. Все още съм с ръкавиците. На излизане от стаята повдигам единия край на ръкавицата и надзъртам да си видя дланта. Все още свети.
Тръгвам по коридора с равномерна крачка. Дишам бавно. Опитвам се да си изчистя съзнанието, но не се получава. Влизам в стаята, а Марк седи на същото място като вчера със Сара до себе си. Той ми се усмихва подигравателно. В опита си да се държи като готин тип не забелязва ръкавиците.
— Какво става, бегач? Чувам, че отборът по планинско бягане търси нови попълнения.
— Не бъди такъв гадняр — казва Сара. Поглеждам я, докато минавам, поглеждам сините й очи, които ме карат да се чувствам срамежлив и неуверен, които карат бузите ми да пламнат. Мястото, на което седях вчера, е заето, така че се отправям към дъното. Стаята се пълни и онова момче от вчера, което ме предупреди за Марк, сяда до мен. Носи друга черна тениска с логото на НАСА в средата, камуфлажни панталони и маратонки за тенис „Найки“. Има разчорлена тъмноруса коса и пъстри очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата. Изважда тетрадка, изпълнена със скици на съзвездия и планети. Поглежда ме и не се опитва да скрие факта, че ме зяпа.
— Как върви? — питам.
Той свива рамене.
— Защо си с ръкавици?
Отварям уста, за да отговоря, но г-жа Бъртън започва часа. През повечето време този човек рисува картини с марсианци както той си ги представя. Малки тела, големи глави, ръце и очи. Същите стереотипни образи, които обикновено показват по филмите. В долния край на всяка рисунка изписва името си с малки букви: Сам Гууд. Забелязва, че го гледам, и си отмествам погледа.
Докато г-жа Бъртън ни преподава за шестдесет и едната луни на Сатурн, аз гледам в тила на Марк. Той се е навел над чина си, пише. После се изправя и подава някаква бележка на Сара. Тя му я мята обратно, без да я чете. Това ме кара да се усмихна. Г-жа Бъртън изключва светлините и ни пуска филм. Кръжащите планети, прожектирани на екрана, ми напомнят за Лориен. Тя е една от осемнадесетте планети във Вселената, способни да поддържат живот. Земята е една от тях. Могадор, за жалост, също.