Кевин се изправя и ме поглежда. Разтреперан е и все още му е трудно да диша. Хваща рамото на момчето до него за опора.
— Ще си получиш заслуженото — казва.
— Съмнявам се — отговарям аз. Още съм намръщен, още съм покрит с храна. Майната му на избърсването!
Четиримата отиваме в офиса на директора. Г-н Харис седи зад бюрото си и яде претоплен обяд от готовите, пъхнал салфетка в яката на ризата си.
— Извинете, че ви прекъсваме. Просто имахме малък проблем в столовата днес. Сигурен съм, че тези момчета ще се радват да ви разкажат — казва обслужващият.
Г-н Харис въздъхва, дръпва салфетката от ризата си и я хвърля в кошчето. Избутва обяда си настрана с опакото на ръката си.
— Благодаря ви, г-н Джонсън.
Г-н Джонсън излиза, затваря след себе си вратата на кабинета и четиримата сядаме.
— Та кой от вас иска да започне? — пита директорът, а в гласа му се долавя раздразнение.
Мълча. Мускулите около челюстта на г-н Харис са се изпънали. Поглеждам надолу към ръцете си. Все още не са светнали. За всеки случай ги оставям с дланите надолу върху краката си. След десетсекундно мълчание Марк започва.
— Някой го удари с кюфте. Той помисли, че съм бил аз, и заради това удари с коляно Кевин в топките.
— Внимавай с езика! — казва г-н Харис и се обръща към Кевин. — Добре ли си?
Кевин, чието лице все още е червено, кимва.
— Значи кой хвърли кюфтето? — г-н Харис пита мен.
Не казвам нищо, все още кипя в раздразнението си от цялата сценка. Поемам дълбоко въздух и се опитвам да се успокоя.
— Не знам — казвам. Гневът ми е стигнал съвсем нови висини. Не искам да се разправям с Марк чрез г-н Харис и бих предпочел да се оправя сам със ситуацията далеч от кабинета на директора.
Сам ме поглежда изненадано. Г-н Харис вдига ръце в безсилието си.
— Ами тогава защо, по дяволите, сте тук, момчета?
— Добър въпрос — казва Марк. — Ние просто обядвахме.
Сам проговаря.
— Марк го хвърли. Аз го видях, както и г-н Джонсън.
Поглеждам към Сам. Знам, че не го е видял, защото първия път беше с гръб, а вторият беше зает да се почиства. Но съм впечатлен, че взема моята страна, въпреки че знае, че това може да го вкара в неприятности с Марк и приятелите му. Марк го поглежда ядно.
— Хайде, г-н Харис — примолва се Марк. — Интервюто ми за „Газет“ е утре, а мачът е в петък. Нямам време да се притеснявам за такива простотии. Обвинен съм в нещо, което не съм направил. Трудно е да се концентрираш, докато стават подобни глупости.
— Внимавай с езика! — изкрещява г-н Харис.
— Това е истината.
— Вярвам ти — казва директорът и въздъхва особено тежко. Поглежда към Кевин, който все още се опитва да си поеме въздух. — Искаш ли да отидеш при сестрата?
— Ще се оправя — казва Кевин.
Г-н Харис кимва.
— Вие двамата забравете за инцидента в стола. Марк — ти се концентрирай. От доста време се опитваме да издействаме такава статия. Може даже да ни сложат на първа страница. Представи си, първата страница на „Газет“ — казва той и се усмихва.
— Благодаря ви — казва Марк. — Това ме вълнува.
— Добре. Сега вие двамата може да излезете.
Те тръгват и г-н Харис хвърля на Сам един суров поглед. Сам не отмества очи.
— Кажи ми, Сам. И искам да чуя истината. Видя ли Марк да хвърля кюфтето?
Очите на Сам се притварят. Не извръща поглед.
— Да.
Директорът поклаща глава.
— Не ти вярвам, Сам. И заради това ето какво ще направим — той ме поглежда. — Значи някакво кюфте е било хвърлено…
— Две — прекъсва го Сам.
— Какво?! — пита г-н Харис, отново обърнал гневен поглед към Сам.
— Две кюфтета бяха хвърлени, не едно.
Г-н Харис удря с юмрук по масата.
— Кого го интересува колко са били! Джон, ти си нападнал Кевин. Око за око. Ще оставим нещата така. Разбирате ли ме?
Лицето му е червено и разбирам, че е безсмислено да се спори.
— Ммда — казвам.
— Не искам да ви виждам отново тук — казва той. — И двамата сте свободни.
Излизаме от кабинета.
— Защо не му каза за телефона си? — пита Сам.
— Защото не го интересува. Искаше просто да се върне към обяда си — казвам аз. — И внимавай, сега вече си под прицела на Марк.
Следобед имам трудово обучение. Не защото имам някакъв особен интерес към готвенето, а защото трябваше да избера или това, или пеене в хора. И въпреки че имам много силни страни и способности, които на Земята се смятат за изключителни, пеенето не е сред тях. Така че отивам на трудово обучение и сядам. Стаята е малка и точно преди звънецът да бие, Сара влиза и сяда до мен.
— Здрасти — казва тя.
— Здрасти.
Кръвта се влива в лицето ми и раменете ми се сковават. Грабвам някакъв молив и започвам да го превъртам между пръстите на дясната си ръка, докато с лявата си прегъвам ъгълчетата на тетрадката ми. Сърцето ми се разтуптява. Нека само ръцете ми не светят. Надниквам към дланта си и въздъхвам с облекчение, защото все още с нормална. Бъди спокоен, мисля си. Тя е просто едно момиче.