Сара ме гледа. Всичко в мен става на желе. Тя е може би най-красивото момиче, което някога съм виждал.
— Съжалявам, че Марк се държи като тъпанар с теб — казва тя.
Свивам рамене.
— Не си ти виновна.
— Вие двамата няма да се сбиете наистина, нали?
— Не бих искал — казвам.
Тя кимва.
— Той може да бъде пълен кретен. Винаги се опитва да докаже, че е шефът.
— Това е признак на неувереност — казвам аз.
— Той не е неуверен. Просто е кретен.
Разбира се, че е. Но не искам да споря със Сара. А и тя говори толкова убедено, че почти започвам да се съмнявам в себе си.
Тя поглежда към петната от соса за спагети, които са изсъхнали, и издърпва втвърдено парченце от косата ми.
— Мерси.
Тя въздъхва.
— Съжалявам, че се случи това — тя ме поглежда в очите. — Ние не сме двойка, нали знаеш?
— Не сте?
Тя клати отрицателно глава. Любопитно ми е, че изпитва нуждата да ми изясни това. След десетминутен инструктаж как да правим палачинки, от който нищо не чувам, учителката, г-жа Беншоф, ни разделя по двойки и двамата със Сара сме заедно. Минаваме през врата в дъното на стаята, която води към кухнята — помещение, около три пъти по-голямо от обикновена класна стая. Съдържа десет различни кухненски участъка, обзаведени с хладилници, шкафове, мивки, печки. Сара отива в един от тях, вади престилка от някакво чекмедже и си я слага.
— Би ли ми я завързал? — пита тя.
Дърпам прекалено силно, докато правя панделката, и се налага да я вържа наново. Усещам очертанията на кръста й под върховете на пръстите ми. Когато нейната е вече готова, слагам моята и започвам да си я връзвам сам.
— Дай, глупчо — казва тя, взема връзките и ги връзва вместо мен.
— Благодаря ти.
Опитвам се да счупя първото яйце, но го правя прекалено силно и всъщност нищо от яйцето не стига до купата. Сара се разсмива. Поставя ново яйце в ръката ми, взема я в своята и ми показва как да го счупя на ръба на купата. Оставя ръката си върху моята секунда по-дълго от необходимото. Поглежда ме и се усмихва:
— Ето така.
Тя меси тестото, а кичури коса падат в очите й. Отчаяно искам да се пресегна и да пригладя тези разпилени кичури зад ухото й, но не посмявам. Г-жа Беншоф влиза в кухнята ни, за да види как се справяме. Дотук добре, което е заслуга изцяло на Сара, тъй като нямам представа какво правя.
— Как ти се струва Охайо засега? — пита Сара.
— Става. Един по-приятен първи учебен ден щеше да ми се отрази по-добре.
Тя се усмихва.
— Какво се случи всъщност? Притесних се за теб.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм извънземен?
— О, я стига! — игриво казва тя. — Какво се случи наистина?
Разсмивам се.
— Имам много лоша астма. Поради някаква причина вчера получих пристъп — казвам аз и съжалявам, че ми се налага да лъжа. Не искам тя да вижда у мен слабост, особено такава, която не е истинска.
— Е, радвам се, че се чувстваш по-добре.
Правим четири палачинки. Сара слага всичките на една чиния. Върху тях сипва огромно количество кленов сироп и ми подава вилица. Поглеждам останалите ученици. Повечето ядат от две чинии. Посягам и си отрязвам хапка.
— Не е зле — казвам аз, дъвчейки.
Редуваме се с хапките, докато не опразваме чинията. Въобще не съм гладен, но й помагам да ги изяде всичките. Когато приключваме, стомахът вече ме боли. После тя измива чиниите, а аз ги подсушавам. Звънецът бие и излизаме заедно от стаята.
— Знаеш ли, не си толкова зле за второкурсник — казва тя и ме побутва с лакът. — Не ме интересува какво говорят останалите.
— Мерси, и ти не си толкова зле за… каквото и да си.
— Третокурсничка съм.
Извървяваме няколко крачки в мълчание.
— Няма да се сбиеш наистина с Марк след часовете, нали?
— Трябва да си взема телефона обратно. А и само ме погледни — казвам аз и посочвам блузата си.
Тя свива рамене. Спирам пред шкафчето си. Тя забелязва номера.
— Е, все пак не трябва да го правиш.
— Не искам да го правя.
Тя върти очи.
— Ех, тези момчета и техните войни. Както и да е, ще се видим утре.
— Приятен ден или каквото остава от него — казвам аз.
След часа по история на Америка се отправям с бавни крачки към шкафчето си. Мисля просто тихо да напусна училището, без да търся Марк. После обаче осъзнавам, че завинаги ще бъда заклеймен като страхливец.