Стигам до шкафчето и изпразвам чантата си от учебниците, които не ми трябват. После просто оставам там и усещам нервността, която започва да тече през мен. Ръцете ми са все още нормални. Мисля да си сложа ръкавиците за всеки случай, но не го правя. Поемам дълбоко въздух и затварям вратата на шкафчето.
— Здрасти — чувам глас зад мен, който ме стряска. Сара е. Тя хвърля поглед назад и отново ме поглежда. — Имам нещо за теб.
— Не са още палачинки, нали? Още имам чувството, че ще се пръсна.
Тя се изсмива нервно.
— Не са палачинки. Но ако ти го дам, ще трябва да ми обещаеш да не се биеш.
— Добре — казвам аз.
Тя отново поглежда зад себе си и бързо посяга към предния джоб на чантата си. Изважда телефона ми и ми го подава.
— Къде го намери?
Тя свива рамене.
— Марк знае ли?
— Не. Та… все още ли смяташ да се правиш на големия мъж? — пита тя.
— Явно, не.
— Добре.
— Благодаря ти — казвам аз. Не мога да повярвам, че е направила всичко това, за да ми помогне. Тя едва ме познава. Не че се оплаквам.
— Пак заповядай — казва тя, обръща се и избързва напред по коридора. Гледам я през цялото време и не мога да спра да се усмихвам. Когато се отправям навън, Марк Джеймс и осем от неговите приятели ме пресрещат във фоайето.
— Я виж ти! — казва Марк. — Успя да изкараш целия ден, а?
— Определено. И виж какво намерих — казвам аз и вдигам телефона в ръката си, за да го види. Ченето му пада. Подминавам го, продължавам си надолу по коридора и излизам от сградата.
Глава 8
Анри е паркирал точно там, където каза, че ще бъде. Скачам в пикапа, все още ухилен.
— Хубав ден? — пита той.
— Не беше зле. Взех си телефона обратно.
— Без бой?
— Нищо сериозно.
Той ме поглежда подозрително.
— Искам ли въобще да знам какво точно означава това?
— Едва ли.
— Ръцете ти светиха ли?
— Не — лъжа аз. — Твоят ден как беше?
Движи се по пътната алея покрай училището.
— Беше добре. Карах час и половина до Кълъмбъс, след като те оставих.
— Защо пък Кълъмбъс?
— Там има големи банки. Не исках да изглеждам подозрително, като поръчвам трансфер на сума, по-голяма от целия бюджет на града.
Кимам.
— Умно.
Той излиза на пътя.
— И така, ще ми кажеш ли името й?
— Ъ? — питам.
— Трябва да има причина за тази абсурдна усмивка на лицето ти. Очевидната причина е момиче.
— Как разбра?
— Джон, приятелю, на Лориен този стар сепан, когото виждаш, си беше заклет женкар.
— О, я се разкарай! — казвам аз. — Няма такова нещо като женкар на Лориен.
Той кима одобрително.
— Значи си внимавал.
Лориенците сме моногамен народ. Когато се влюбим, това е за цял живот. Женим се на около двадесет и пет и това няма нищо общо със закона. Основано е по-скоро на дадената дума и на всеотдайността, отколкото на каквото и да било друго. Анри бе женен от двадесет години, преди да напусне планетата с мен. Минаха десет години, но знам, че жена му липсва всеки ден.
— Е, коя е тя? — пита той.
— Казва се Сара Хард. Дъщеря на агентката по недвижими имоти, от която взе къщата. Тя е в два от курсовете ми, третокурсничка е.
Той кимва.
— Хубава ли е?
— Определено. И е умна.
— О, да — казва той провлачено. — От доста време го очаквах. Само не забравяй, че може да ни се наложи да заминем изведнъж.
— Знам — казвам аз. Останалата част от пътя до вкъщи изминаваме в мълчание.
Когато стигаме до дома ни, Лориенският сандък стои на кухненската маса. Има размерите на квадратна микровълнова печка, четиридесет и пет на четиридесет и пет сантиметра. Изведнъж ме връхлита вълнение. Отивам до него и хващам катинара в ръцете си.
— Мисля, че съм по-въодушевен от идеята да разбера как се отключва това, отколкото какво всъщност има вътре — казвам.
— Наистина ли? Е, мога да ти покажа как се отключва, а после ще го заключим отново и ще забравим за това какво има вътре.
Усмихвам му се.
— Нека не избързваме. Хайде де! Какво има вътре?
— Това е твоето наследство.
— Какво имаш предвид под „моето наследство“?
— Полага се по рождение на всеки гард, за да бъде използвано от неговия пазител, когато гардът встъпва в своя завет.
Кимам оживено.
— Значи какво има вътре?
— Наследството ти.
Неговият потаен отговор ме нервира. Хващам катинара и се опитвам да го отворя със сила, както винаги съм се опитвал да правя. Разбира се, той не помръдва.
— Не можеш да го отключиш без мен, а аз не мога да го отключа без теб — казва Анри.
— Е, как го отваряме. Няма ключалка.
— С воля.
— О, хайде стига, Анри! Спри да бъдеш потаен.
Той поема ключалката от ръцете ми.
— Отваря се само когато сме заедно и едва след като се прояви твоят първи завет.