— Наистина. Харесва ти мисълта за Охайо?
— Харесва ми мисълта да си намеря някакви приятели, да ходя на едно и също училище повече от няколко месеца, може би даже да имам живот. Това го започнах още във Флорида. Беше някак страхотно и за пръв път, откакто сме на Земята, се почувствах почти нормален. Искам да си намеря някое място и да остана на това някое място.
Анри изглежда замислен.
— Днес поглеждал ли си белезите?
— Не, защо?
— Защото тук не става въпрос за теб. Става въпрос за оцеляването на расата ни, която беше почти изцяло заличена, и за това как да те задържим сред живите. Всеки път, когато някой от нас умре — всеки път, когато някой от вас, гардовете, умре, — нашите шансове намаляват. Ти си номер четири; сега ти си на ред. Има цяла раса свирепи убийци, които те търсят под дърво и камък. Напускаме при първия знак за опасност и това няма да го обсъждам с теб.
Анри кара през цялото време. Ако се извадят почивките и правенето на новите документи, пътуването отнема около тридесет часа. Прекарвам повечето време в спане или над видеоиграта. Рефлексите ми са такива, че овладявам повечето игри много бързо. Мога да превъртя всяка максимум за около ден. Най ми харесват игрите с междупланетни войни в Космоса. Представям си, че съм отново на Лориен, че се боря с могадорианци, сека ги и ги правя на прах и пепел. Анри мисли, че това е странно, и се мъчи да ме отклони от игрите. Казва, че трябва да живеем в истинския свят, където войната и смъртта са реалност, а не наужким. Довършвам най-новата си игра и поглеждам нагоре. Уморих се да седя в пикапа. Часовникът на таблото показва 7:58. Прозявам се, разтърквам очи.
— Колко остава?
— Почти стигнахме — казва Анри.
Навън е тъмно, но на запад се вижда бледо сияние. Подминаваме ферми с коне и добитък, запустели полета, а след тях има дървета докъдето ти стига погледът. Това е точно каквото Анри искаше — тихо място, в което да останем незабелязани. Веднъж седмично той претърсва Интернет по шест, седем, осем часа без прекъсване, за да обнови списъка си със свободните къщи в страната, които пасват на критериите му: изолирани, в земеделски райони, с възможност да бъдат наети веднага. Каза ми, че само с четири опита — едно обаждане до Южна Дакота, едно до Ню Мексико и едно до Арканзас — е успял да наеме къщата, където отивахме да живеем.
Няколко минути по-късно виждаме нестройни светлини, които изписват името на града. Подминаваме табела с надпис:
ДОБРЕ ДОШЛИ В ПАРАДАЙС1, ОХАЙО!
ЖИТЕЛИ: 5243
— Уау! — казвам. — Това място е по-малко и от онова, в което живяхме в Монтана.
Анри се усмихва.
— За кого е рай този град според теб?
— За кравите може би? За плашилата?
Подминаваме стара бензиностанция, автомивка, гробище. Тогава започват къщите, къщи с дървена облицовка, разположени на около десетина метра една от друга. Украси за Вси светии висят по прозорците на повечето от тях. Тротоар пресича малките дворчета и достига до входните врати. В центъра на градчето има кръгово кръстовище, а по средата му се извисява статуя на конник с меч в ръката. Анри спира. И двамата го поглеждаме и се засмиваме, но се смеем само защото се надяваме никога да не видим наоколо някого с меч. Анри продължава по кръговото и след като го минаваме, джипиес системата ни казва да завием. Тръгваме на запад вън от града.
Караме още шест километра, преди да свием наляво по някакъв път с дребен чакъл, после минаваме покрай открити ожънати полета, които вероятно са пълни с царевица през лятото, и накрая прекосяваме около километър и половина гъста гора. И тогава я откриваме, скрита сред избуялата растителност, ръждясала сребриста пощенска кутия, на която от едната страна е написано с черни букви „17 Олд Мил Роуд“.
— Най-близката къща е на три километра оттук — казва той, отбивайки. Бурени са прорасли през дребния чакъл на алеята, която е покрита с дупки, пълни с червеникавокафява вода. Спира и гаси пикапа.
— Чия е тази кола? — питам аз, кимвайки към черния джип, зад който Анри току-що паркира.
— Предполагам, на агента по недвижими имоти.
Къщата се откроява на фона на дърветата. Тъмнината й придава тайнствен вид, сякаш последният, който е живял тук, е напуснал изплашен или прогонен, или бягайки. Излизам от пикапа. Двигателят цъка и мога да усетя топлината, която излъчва. Вземам си раницата от багажника и оставам с нея в ръце.
— Какво ще кажеш? — пита Анри.
Къщата е едноетажна. Дървена. По-голямата част от бялата боя се е олющила. Един от предните прозорци е счупен. Покривът е покрит с черни дъски, които изглеждат деформирани и паянтови. Три дървени стъпала водят до веранда, върху която се въргалят разнебитени столове. Самият двор е дълъг и обрасъл. Минало е много време, откакто тревата е била окосена за последно.