При посещенията си в Лондон много пъти бях вечерял в апартамента му и си бях играл с децата му - две момиченца още в началните класове - и сега броях минутите до момента, когато някой щеше да позвъни по телефона в дома им, в Хамсптед, за да им съобщи, че баща им е мъртъв. Поради собственото си детство имах по-добра представа от повечето хора как всичко това се отразява на едно дете - не искаш да повярваш, бориш се да схванеш окончателността на смъртта, пристъпа на паника, зиналата бездна на истината, че си изоставен. Колкото и да се опитвах, не бях в състояние да махна сцената от мислите си - във виденията си виждах тях, но, боя се, емоциите се отнасяха за мен самия.
Накрая седнах на леглото и счупих ключалката на куфарчето му. Единственото интересно нещо вътре беше диск на Шаная Туейн. Сложих го в лаптопа си и пуснах програма със специален алгоритъм. В цифровизираната музика бяха скрити закодирани имената и класифицираните досиета на деветнайсет руснаци, които ни предаваха тайни. Высшая мера за тях, ако Ездача бе успял да стигне до срещата.
Докато преглеждах досиетата и личните данни на руснаците, преброих децата, които имаха. Установих, че неволно правя нещо като баланс. От едната страна имах четиринайсет руски деца. От другата - двете дъщери на Ездача. Можете да кажете, че размяната е била добра, според всякакви разбирания. Но не беше достатъчно - имената на руснаците ми се струваха твърде абстрактни, а децата на Ездача си бяха съвсем реални.
Взех сакото си, метнах сака с багажа си през рамо, прибрах пистолета в джоба си и се насочих към една детска площадка в парк „Горки“ - от досиетата бях научил, че съпругите на някои от нашите руски агенти водят децата си там следобедите. Седнах на една пейка и от прочетените описания успях да идентифицирам девет от жените със сигурност. Децата им строяха замъци от пясък все едно са на плажа.
Тръгнах към тях и се загледах — съмнявам се, че някоя е забелязала чужденеца с обгоряла дупка на джоба на сакото, който ги зяпа през оградата - кискащите се деца, чиито лета се надявах да продължат много по-дълго от моите когато и да било в детството ми. И макар че успях да ги превърна в нещо реално, не можех да не си мисля, че като им давам нещо, пропорционално губя нещо от себе си. Да кажем, било е моята невинност.
Почувствах се по-стар, но и някак по-спокоен, когато тръгнах към спрелите наблизо таксита. След няколко часа се обадих по засекретена линия във Вашингтон и вече знаех, че служебен самолет на ЦРУ, който лети под прикритието на директорски самолет на „Дженеръл Мотърс“, вече наближава летище Шереметиево, за да ме изведе.
Безпокоях се, че руските служби вече са успели да разберат, че аз съм убиецът, и пътуването до летището беше едно от най-дългите в живота ми. Качих се на самолета, изпълнен с невероятно облекчение. Радостта ми обаче продължи само секунди. Вътре седяха четирима въоръжени мъже, които отказаха да ме осведомят кои са, но определено приличаха на хора от някоя специална служба.
Връчиха ми документ, от който научих, че съм обект на приоритетно разследване на разузнавателната общност - Разследване на критичен инцидент - убийството. Водачът на групата ми каза, че летим към Щатите.
После ми прочете правата и ме информира, че съм арестуван.
7.
Предполагах, че летим към Монтана. Погледнах през илюминатора на турбореактивния самолет и нещо във формата на възвишенията ми подсказа, че почти сигурно се намираме над Северозапада. Мястото не би могло да се разпознае по нищо друго - само писта, толкова секретна, че се състоеше от редица замаскирани бункери, десетина подземни хангара и километри електрифицирана ограда.
Летяхме през нощта и когато се приземявахме - малко след разсъмване, - бях в доста лошо разположение на духа. Имах достатъчно време, за да премисля нещата, и с всяка минута съмненията ми растяха. Ами ако дискът на Шаная Туейн бе фалшив или някой го е подхвърлил на Синия ездач? Може да е провеждал операция, за която да не знам - или пък друга агенция го е използвала, за да подхвърли на врага пакет дезинформация? Ами ако... Може би следователите ще твърдят, че дискът е мой и че Синия ме е разкрил като предател. Което обясняваше защо съм го застрелял, без да поискам разрешение.
Продължавах да затъвам в този лабиринт, когато типовете от Специални операции ме измъкнаха от самолета и ме качиха на джип с тъмни стъкла. Вратите се заключиха автоматично и забелязах, че отвътре нямат бутони за отваряне. Бяха минали осем години, откакто постъпих в „Ранд“, и сега, след три трескави дни в Москва, всичко висеше на косъм.