Той слезе бавно по стълбите и застана до мен.
- Прочете ли писмото? - попита ме. Кимнах. Той сложи длан на рамото ми и леко стисна - неговият начин да ми благодари. Вероятно си даваше сметка, че каквото и да каже, не може да си съперничи с печата в синьо и златно.
Проследи погледа ми към монотонния пейзаж и заговори за този, когото бях убил.
- Ако се абстрахираме от последното предателство - каза ми, - той беше добър агент. Един от най-добрите.
Изгледах го продължително.
- Може да се каже и така - отвърнах. - Ако се абстрахираме от бомбата, 6 август вероятно е щял да е много хубав ден в Хирошима.
- За бога, Еди! Полагам всички усилия, опитвам да открия нещо позитивно - беше ми приятел.
- Също и мой, директоре - натъртих.
- Знам, знам, Еди - каза той. Сдържаше се. Какви неща прави едно писмо от президента! - Десетки пъти си повтарям: радвам се, че беше ти, а не аз. Не съм сигурен, че бих могъл да го направя. Дори ако бях по-млад.
Замълчах - за него бях чувал, че ще отиде с картечница и в Дисниленд, ако се налага, за да напредне в кариерата си.
След това той вдигна яката си заради вятъра и ми каза, че иска да замина за Лондон.
- Говорих с всички, от които зависи. Решението беше единодушно - назначавам те за следващия Син ездач.
Продължих да мълча, загледан в изсъхналите поля, неописуемо натъжен от обстоятелствата и заради онези две малки момиченца. Бях на двайсет и девет и най-младият Син ездач до онзи момент.
8.
Лондон никога не е изглеждал по-красив от нощта, когато пристигнах - катедралата „Сейнт Пол“, сградата на Парламента и другите стари цитадели на властта се извисяваха като скулптури на фона на червенеещото притъмняващо небе.
Бяха минали по-малко от двайсет часа от назначаването ми и през тях пътувах непрекъснато, без почивка. Оказа се, че не съм отгатнал точно местонахождението на ранчото. Беше в Черните хълмове, Южна Дакота - още по-отдалечено, отколкото си представях. Пътувахме два часа с кола до най-близкото гражданско летище, където ни взе частен самолет и ни прехвърли до Ню Йорк, откъдето се качих на презокеански полет на „Бритиш Еъруейз“.
На летище „Хийтроу“ ме посрещна джип форд, стар модел, нарочно неизмит, за да не бие на очи, и ме откара до Мейфеър. Беше неделя привечер, нямаше сериозен трафик, но въпреки това се придвижвахме бавно - машината беше бронирана и допълнителното тегло се управляваше доста трудно.
Типът, който се бореше с волана, най-накрая сви в задънена уличка близо до Саут Одли Стрийт и гаражната врата на елегантна сграда се вдигна нагоре. Влязохме в подземен гараж на имот, в който според месинговата табела до вратата се помещаваше европейската централа на „Балеарски инвестиционен фонд“.
Табелата по-долу информираше, че срещи могат да се уговарят само по телефона. Не беше даден номер и ако някой решеше да провери, щеше да установи, че такъв не е вписан в никакъв указател на Лондон. Излишно е да казвам, че случайни хора не звъняха никога.
Взех асансьора от сутерена до последния етаж и влязох в кабинета на Синия ездач - голяма площ с подове от полирано дърво и бели канапета, но без прозорци и съответно естествена светлина.
Самата сграда беше с бетонна конструкция и от кабинета - клетка в по-голяма клетка - започнах да проследявам мрежата от лъжи на предшественика си. Късно през онази първа нощ, след поредица разговори през секретни телефонни линии, които дори телефонните компании не знаеха, че поддържат, събрах специален екип от криптографи, аналитици, архивисти и полеви агенти.
Въпреки обичайните твърдения на властите не всички войни се водят пред очите на репортерите и пред включени по двайсет и четири часа телевизионни камери. На следващия ден новият Син ездач и неговата малка група бойци започнаха своята кампания в Европа, която скоро се оказа война - с най-сериозните пробиви в американската разузнавателна общност след Студената война.
Постигнахме някои сериозни успехи и макар че с времето жертвите на враговете ни започнаха да се редят като отсечени трупи, аз продължавах да не мога да спя. Една нощ, докато преследвахме изстинала следа в Прага, се разхождах часове из студения град и се опитвах да направя равносметка докъде сме стигнали. Според моите собствени разбирания, ако оставим настрана всички усложнения, след двайсет месеца неуморна работа все още не бяхме открили по какъв начин руснаците плащат на нашите агенти - предателите с други думи, - които са успели да купят.
Финансовата диря си оставаше все така неразгадаема, а ако не проследиш парите както трябва, никога няма да разнищиш докъде е стигнала паяжината на инфекцията. В резултат реших да насоча всички ресурси, с които разполагахме, към решаването на проблема, но в края на краищата се оказа, че нищо от това не изигра някаква особена роля - спаси ни един срамежлив счетоводител криминалист. И чистият късмет.