Грейс нямаше такива интереси и отдавна му беше забранила да окачва покупките си, а Бил ми намигаше и казваше: „Права е. Може да е всичко, но не можеш да го наречеш изкуство. Аз го наричам благотворителност - някои хора дават на бедните, аз предпочитам да подкрепям гладуващи художници“.
Ако оставим шегите обаче, той знаеше какво прави - години по-късно си дадох сметка какво око е имал - което е странно, защото нямаше никаква подготовка, а семейството му се интересуваше единствено от химикали. Името на майка му, преди да се омъжи, било Дюпон.
През втората седмица, откакто пристигнахме в Париж, някой се обади на Бил от Страсбург и му каза, че има пачка рисунки от Роберт Раушенберг, от времето, когато великият представител на попарта бил никому неизвестен морски пехотинец. На следващия ден с Бил, с багаж за уикенда, се качихме на самолета и оставихме Грейс на втората ѝ голяма страст - да пазарува в „Ермес“.
И така, след като Бил купи рисунките, се оказахме в Страсбург. Беше неделя и нямахме какво да правим.
- Помислих си дали да не отидем до Вогезите - подхвърли той. - Грейс сигурно би възразила, че си много малък, но има едно място, което трябва да видиш - животът понякога става труден и е важно да гледаш нещата в перспектива.
Бил знаеше за Нацвайлер-Щрутхоф заради баща си - бил подполковник в Шеста армия на САЩ, водила кампании в Европа. Подполковникът пристигнал в лагера малко след като есе- совците го напуснали и бил натоварен да напише доклад, който пък стигнал и до трибунала срещу военните престъпления в Нюрнберг.
Не знам дали Бил беше чел доклада на баща си, но намери виещия се път без никакви затруднения - спряхме на паркинга малко преди обяд, в слънчев летен ден. Бавно влязохме в дома на смъртта.
Лагерът беше запазен като френски исторически паметник, защото в него са загинали много дейци на Съпротивата. Бил посочи стария хотел, който германците превърнали в крематориум, оборудван с асансьор за трупове и пещи.
Това беше един от малкото пъти, когато го държах за ръка.
Минахме покрай ешафода, на който се извършвали публични екзекуции, после покрай сградата, в която се провеждали медицински експерименти, и стигнахме до Затворническа барака № 1, в която се помещаваше музей. Вътре - сред стари затворнически униформи и схеми на системата в концентрационния лагер - се разделихме.
В спокоен ъгъл отзад, близо до ред нарове, около които призраците ми се струваха още по-осезаеми, на стената видях снимка. Всъщност имаше много снимки от Холокоста, но тази се запечати в паметта ми. Беше черно-бяла и на нея се виждаше как едра жена върви между високи огради, по които тече ток. По косата светлина можеше да се съди, че е късен следобед, а според нормите на онова време жената бе облечена като селянка.
По една случайност не се виждат стражи, кучета или вишки, но е сигурно, че са били там - само една самотна жена с бебе на ръце и две други деца, уловили се здраво за полата ѝ. Стоически поддържа миниатюрния им живот - помага им колкото е в състояние една майка - води ги към газовата камера. Можеш да чуеш тишината, да помиришеш ужаса.
Гледах я, едновременно вдъхновен и опустошен от този образ на семейството и майчината любов. Тъничък глас вътре в мен, детски глас, ми казваше нещо, което никога не забравих - бих се радвал, ако я познавах. Тогава на рамото ми се спусна ръка. Беше Бил. Тръгнал да ме търси. По очите му познах, че е плакал.
Развълнувано посочи купчините обувки, дреболиите като четки за зъби, останали от затворниците, и каза:
- Не си давах сметка колко силно могат да въздействат обикновените неща.
Накрая минахме по пътеката между две стари електрифицирани мрежи, към изхода. Докато крачехме натам, той ме попита:
- Видя ли раздела за циганите?
Поклатих глава - не.
- Като процент от населението те са дали повече жертви от евреите.
- Не знаех - отговорих. Опитвах да съм голям.
- И аз - каза той. - Циганите не го наричат Холокост. На техния език имат друго име. Наричат го porrajmos91.
Стигнахме до колата мълчаливо и още същата вечер се върнахме със самолета в Париж. По някакво мълчаливо съгласие не споменахме пред Грейс къде сме ходили. Мисля, и двамата си давахме сметка, че няма да разбере.