Тази рана беше едйнствената съпътстваща щета - доста добро постижение предвид многото хора в ресторанта и непредсказуемостта на всяко убийство.
Агентите прибрали оръжията си, изхвърчали през вратата сред паниката, изкрещели някой да извика полиция. Събрали се на предварително уговорено място - малък настлан с калдъръм площад - и се качили на четири мотора „Веспа“, с които се снабдили, след като платили сериозна сума на местен сервиз. След това се спуснали към пристанището по тесните улички, а шефът на екипа се обадил по мобилния си телефон, за да извика моторниците, чакащи в съседния залив.
За три минути убийците стигнали живописната въжена линия, която предлага много по-бърза възможност за спускане по склона от магаретата. Спускането от 400 метра отнема по-малко от две минути и когато екипът стигнал в подножието, моторниците вече приставали на кея. Били изминали половината път до съседния остров, когато полицията най-накрая пристигнала в ресторант „Растони“.
Гръцките ченгета с удивление научили, че Христос, първородният обичан син на Патрос Николаидис, бил застрелян от две дами по бермуди и с тъмни очила „Шанел“. Това беше грешката ми - не самото убийство, а жените. Наистина не се бях замислял, просто изпратих най-добрите да свършат работата, но както съм имал възможност да се убеждавам многократ- но, предположенията, които вземаме за истина, неизменно ни препъват.
В селата на Северна Гърция, където решенията се вземат само от мъжки съвети, фактът, че за убийството са изпратени жени, вероятно се възприемаше по-зле от самото убийство. Възприемаше се като обида. За стареца вероятно това бе все едно убийците му казват, че синът му е такова нищожество, че дори не заслужава да го убие мъж.
Може би Патрос, безмилостният трафикант и баща, би излязъл от имението си, за да търси възмездие и бездруго, но сега, като научи какви са били обстоятелствата, вече ставаше дума за мъжко достойнство и чест - да оставим настрана факта, че в миналото му не се забелязваха подобни неща. Реши, че просто няма избор.
Освен това агентката ни бе сгрешила за другата случайна жертва - оказа се, че това е по-малката сестра на Христос, въпреки облеклото. Както щях да науча по-късно, тогава, в ресторант „Растони“, бил един от редките моменти, когато била трезва и не била дрогирана. Докато останалите посетители бягали към изходите, тя пълзяла по изпочупените стъкла, за да стигне до брат си - умолявала го да не умира.
Осъзнала, че няма полза, взела мобилния си телефон и се обадила. Не на някой от многобройните си секс партньори, а на единствения истински мъж в живота ѝ - нейния баща. В резултат Патрос и фалангата му от албанци научи преди мен какво са направили хората ми онзи следобед.
Аз продължавах да стоя на ъгъла край Стария град в Женева и научих десет минути след него. Беше есемес, който ме информираше каква е цената на диска с филма „Леон“ от Амазон - означаваше, че Христос е мъртъв, че екипът е в безопасност на лодките, че няма признаци да ги преследват. Прибрах телефона и си погледнах часовника - бяха минали осемнайсет минути, откакто бях дал сигнал операцията да започне.
Междувременно позвъних на различни по-малки екипи да арестуват разкритите шестима предатели и сега събитията, започнали преди толкова години на Червения площад, най-на- края щяха да приключат. Предполагам, бих могъл да си позволя момент на тихо тържествуване, да се насладя на победата, но съм склонен да подлагам всичко на съмнение - винаги се опасявам.
Когато наместих куфарчето си - анонимен млад бизнесмен излиза от сянката сред безликия чуждестранен свят - си мислех за един покоен оратор и писател. Според Едмънд Бърк проблемът с войната е, че тя обикновено изяжда самите неща, за които се воюва — справедливост, морал, човечност, и нямаше как да не се замисля колко много пъти бях действал в нарушение на най-дълбоките ценности на нашата страна - за да ги защитя.
Замислен, се запътих към малкия мост през реката. От края на Стария град до хотела, в който бях отседнал, има осемстотин крачки. Осемстотин крачки, около четири минути - това дори не е мигване в сравнение с историята — и въпреки това се оказа, че в същия този момент неколцина побъркани са поели живота ни в свои ръце.
13.
Фоайето беше пусто. Портиера го нямаше, пиколото не беше на мястото си, на рецепцията нямаше никого. По-смущаваща беше тишината. Извиках и когато никой не се обади, влязох в бара в единия край на фоайето.