Всички служители бяха там и бяха впили очи в телевизионния екран. В Женева беше малко преди три. Следобед. В Ню Йорк беше девет сутринта. Датата - 11 септември.
Първият самолет току-що се бе разбил в северната кула на Световния търговски център и повтаряха кадрите отново и отново. Няколко водещи спекулираха, че може да е дело на терористи, и тези предположения бяха посрещнати с радостни възгласи от неколцина швейцарски идиоти в бара. Говореха френски, но след летата, които прекарвахме във Франция, знаех езика достатъчно, за да разбера, че хвалят куража и изобретателността на този, който го е извършил.
Замислих се за всички онези хора у дома, в Ню Йорк, които гледат същите тези кадри, знаят, че близките им са някъде там, в горящата сграда, и отчаяно се молят те някак да успеят да се измъкнат. Може и да има нещо по-лошо от това да гледаш по телевизията в реално време как семейството ти загива, но някак в онзи момент не ми идваше наум.
В джоба си имах пистолет - керамика и пластмаса, за да не го залавят детекторите за метал като онези в банката на Бюхер - и бях достатъчно гневен, за да си помисля дали да не го използвам.
Докато се борех с емоциите си, полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ се заби в южната кула. Всички в бара, дори идиотите, се стъписаха. Спомням си, че след първоначалния писък всички притихнаха, но може и да не е било така - знам само, че изпитах кошмарното усещане за колизия между два свята. Великата република сякаш се разтърси върху осите си.
Сам, далеч от дома, изпитах страх, че вече нищо никога няма да е същото - за първи път в историята враг отнемаше живота на американци на територията на Съединените щати. И не само това - бяха унищожили емблема, която в определен смисъл представляваше нацията - амбициозна, модерна, винаги устремена към висините.
Никой не можеше да каже колко дълбоки ще са щетите, но животът в бара се пръсна на хаотични парчета - звънящ телефон, към който не посяга никой, димяща в пепелник пура се превръща в пепел, телевизията се мята между непосредственото минало и ужасяващото бъдеще.
И хората престанаха да разговарят. Може би дори идиотите се питаха, като мен, дали не се задава още нещо. Къде ще свърши - в Белия дом, Три Майл Айланд?
Пистолетът остана в джоба ми. Минах през групата, която се бе събрала зад гърба ми, без да обърна внимание, и се качих сам с асансьора до стаята си. Обадих се във Вашингтон - първо по обикновена телефонна линия, която се свързва през Лондон, после през сателита Пайн Гап, но всички комуникации с Източното крайбрежие на Съединените щати се сриваха под тежестта на огромния трафик.
Най-накрая се свързах с релейната станция на Агенцията за национална сигурност в Перу, дадох кода за приоритет на Синия ездач и ме свързаха с Дивизията през сателитна мрежа за непредвидени ситуации. Говорих с директора по линия, която звучеше толкова глухо, че все едно разговаряхме в клозетна чиния. Поисках да изпрати самолет, за да се върна и да помагам с каквото мога.
Отговори, че не мога да направя нищо и че му се обадили от Съвета за национална сигурност - всички полети до и от страната ще бъдат отменени. Трябвало да остана на място, никой не знаел накъде отива всичко това. Не толкова думите му ме изплашиха, колкото страхът в гласа му. Каза, че трябвало да затваря - евакуирали сградата, в която бил, а също и Белия дом.
Затворих телефона и пуснах телевизора. Всеки, който е бил жив онзи кошмарен ден, знае какво се случи: хора скачаха ръка за ръка бог знае от каква височина, срутването на двете кули, прахолякът и апокалиптичните гледки от Долен Манхатън. В домове и военни щабове по целия свят хората виждаха неща, които никога няма да забравят. Скръб не потъва.
И макар че го научих доста по-късно, докато гледах как полицаи и пожарникари се втурват в сградата, която се превърна в тяхна бетонна гробница, във вихрушката на хаоса една персона е съзряла възможността на живота си. Тази жена беше едно от най-умните същества, които съм срещал. Въпреки познанството ми с най-различни субстанции, за мен разузнаването винаги беше и е истинският наркотик и дори само по тази причина никога няма да я забравя. Каквото и да си мислят хората за морала, нужна е някаква гениалност, за да започнеш да планираш идеалното убийство във водовъртежа на 11 септември и да го извършиш доста след това, в долнопробен хотел, наречен „Истсайд Ин“.
Докато тя е крояла тъмните си планове, аз прекарах вечерта пред телевизора и гледах скачащите хора. Към 10 вечерта в Женева кризата започна да утихва. Президентът се върна във Вашингтон от бункера във военновъздушната база Офът в Небраска, огънят в Пентагона беше овладян и започнаха да отварят мостовете към Манхатън.